Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 68

Ако трябваше да обиколи всички апартаменти наоколо, нямаше да му стигне един ден. С периферното си зрение Радо улови движение в старата кооперация. На втория етаж млада жена прибираше прането. Терасата на жилището се надвесваше над пристройката в двора на Тодорини. Полицаят хлътна в кооперацията и на втората площадка отляво видя стара, масивна врата и табелка с имената на собствениците -„Рени и Дончо Моневи“. Натисна продължително звънеца, но отвътре не се чу шум. Радо изчака малко и отново позвъни. Този път вратата леко се открехна, защото веригата не бе махната. Той промуши удостоверението си, за да може жената да го прочете.

- Да не е станало нещо с мъжа ми? - разтревожено попита тя и се показа.

Рени бе около тридесетгодишна, облечена в поизносен халат, разчорлена и без грим. Под лявото й око имаше синина с жълтеникави оттенъци.

- Не - отговори бързо младият полицай. - Искам да ви задам няколко въпроса.

- Какво е направил? - измънка жената.

- Не става въпрос за мъжа ви - каза Радо. - Отнася се за съседите ви...

- Не ги познавам - и тя понечи да затвори вратата.

Радо постави крака си в пролуката и я спря.

- Става въпрос за дядото, който живее в пристройката под вас.

- Не го познавам.

- Но сте го виждали по двора, нали?

- Скоро не съм...

- Предполагам - отговори Радо, защото не искаше да я плаши. - А кой ходи при стареца?

- Синът му - този път бързо отговори Рени Монева. Снахата и внуците не се сещат за него.

- А някой друг да го посещава? Да се е карал с някого старецът?

- Не съм видяла... - замислено произнесе тя.

- А какво видяхте? - хвана се за думите й Радо.

- Един поп.

- Поп или монах? - опита се да уточни полицаят.

- Не правя разлика - отвърна Рени. - Беше облечен в черни дрехи.

- Кога идва попът?

- Два пъти само го видях.

- Преди старецът да изчезне ли? - продължи Радо.

- Да.

- Как изглеждаше попът?

- На мръкнало беше - замисли се жената. - Не го огледах, защото бързах да прибера прането.

- Висок или нисък? Тънък или дебел?

- Не помня - притеснено изрече Рени. - Отгоре хората изглеждат ниски и дебели...

- Дълго ли стоя попът при дядото?

- Не знам - припряно отговори Рени. - Вижте, трябва да затварям...

- Искам само да погледна през терасата ви - настоятелно изрече Радо.

- He! - уплашено извика жената и натисна вратата, за да я затвори.

- Водя полицейско разследване. - Полицаят промени тона си и не се дръпна от вратата.

- Мъжът ми всеки момент ще се върне - разтрепера се Рени. - Не ме вкарвайте в беля! Моля ви! - проплака тя.

- Ревнив ли е?

- Разбира се - със сълзи на очи изрече Рени Монева. - Нали ме обича?

- И ви бие от любов - погнусено каза Радо, отдръпна се и тръгна надолу.

61

 Рая приличаше на безплътна горска фея. Тялото й бе слабо и почти прозирно в белотата си. Малките й гърди му напомниха за чаени чашки от фин английски порцелан добре оформени, дори тогава, когато се протягаше по гръб като мързелива котка. Устните й бяха леко отворени и той ги докосна нежно с пръст. Не можеше да се насити на красотата й, но се страхуваше, че приказното видение ще изчезне и той отново ще остане сам.