Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 64

- Защо ме плашиш?

- А ти защо се криеш? - попита го Никола.

- Не се крия аз, а дебна, дебна...

- Какво?

- Не какво, а кого - поправи го старецът.

- Кого дебнеш?

- Кой влиза и кой излиза от ателието на Оги.

- А записки не си ли водиш? - ухили се Никола. - Точният час на влизане, излизане...

- Още помня - прекъсна го начумерено скитникът. - Да знаеш... Днес сложих катинар на вратата. Не може всеки да минава през ателието като през площада.

- Правилно отбеляза пожарникарят. А Оги винаги забравя да заключи.

- Преди малко влезе едно кьорпе... продължи Гого Хисарски. Още се мотае там! Не знам какво нрави!

- Какво е това кьор...

- Кьор-пе - на срички произнесе възрастният мъж. Млад си, затова пе знаеш..

- Научи ме де!

- Означава младо момиче.

- Да не си объркал с онази...

- А, не! Василиса Прекрасна е истинска красавица, макар че чавка й е изпила акъла.... А това, дето влезе в ателието, е като дъска за гладене - дълго и плоско.

- Я да видим какво кьорпе е забърсал Оги! - Никола потупа по рамото скитника.

- Него май го няма... - притесни се Гого Хисарски. - Не съм го видял да се връща...

- Да вървим тогава! Може да хванем крадлата!

С бързи стъпки Никола Угаров тръгна към ателието. Старецът се поколеба, но го последва. Пожарникарят се извъртя назад:

- Даде ли ключ на Оги?

- Нали и затова дебна? - промърмори Гого Хисарски. - Как ще влезе вътре, ако няма ключ?

Тъкмо влязоха в двора, когато вратата на ателието се отвори и оттам излезе едно момиче.

- Дръж я! - извика Гого Хисарски.

Никола препречи пътя на момичето, но от вратата Оги се провикна:

- Пуснете я!

Двамата отстъпиха настрани, за да мине девойчето.

- Хвана ли я да краде? - попита старецът, като се приближи към художника.

- Не.

- Но плачеше - отбеляза Никола. Да не си отнел невиността на детето?

- Не - отново едносрично отговори художникът.

- Ти кога дойде? - попита го скитникът.

- Преди малко.

- Дебнеш, а! - засмя се Никола и отново потупа стареца по рамото.

- Как си отключи? - сети се Гого.

- С магия - отнесено отвърна Оги и влезе вътре.

Последваха го. Никола седна на дивана. Старецът се поколеба, погледна към празния статив, поклати глава и промърмори:

- Не си рисувал.

- Не съм.

Гого Хисарски измъкна най-голямото по размер платно, постави го върху статива и нареди:

- Започвай!

- Защо го караш да рисува? - попита Никола Угаров, който не отделяше поглед от скитника.

- Защото ще зацепи като дефектна игличка на стар грамофон... Ще забоксува като лада в снежна пряспа... - избърбори набързо възрастният мъж. - И после...

- Какво после? - продължи пожарникарят.

- Ще си пее сам тъжни песни... - каза Гого Хисарски и шумно въздъхна. - Ама ще ги чува само той... - завърши той шепнешком.

- Още не съм луд - отговори Оги и дори погледна стареца.

- Не си - съгласи се старецът. - И затова ме е страх... Лудите ги пази Господ! - изрече той и се прекръсти.

- Не го слушай! - каза пожарникарят на приятеля си.

- Защо да не ме слуша? - наежи се Гого Хисарски.

- Защото и ти не си прокопсал! - продължи Никола.

- Та ти не ме познаваш - поклати разочаровано глава Гого, а после отново се обърна към художника: - Рисувай, за да изкараш бесовете от себе си! - нареди възрастният мъж, избра най-голямата четка и я подаде на Оги.