Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 5

4

 Камелия Аврамова се наведе, измъкна бутилката с водка от бюрото и тъкмо да си налее отново, когато на вратата плахо се почука. Ядоса се, но бързо успя да се овладее. Остави бутилката в шкафа и отговори:

- Влез.

През леко открехнатата врата надникна портиерът бай Коста - висок и хилав мъж, който винаги ходеше приведен, с олесяло теме, което удължаваше лицето му. Очите му бяха хлътнали навътре и създаваха усещането за дебнещо животно, което може да те нападне изневиделица. Нямаше му доверие, но още не бе намерила повод, за да го уволни.

- Госпожа, ще тръгвате ли скоро? - попита той.

- Имам още работа - Камелия Аврамова отговори бързо, като присви устни. Мразеше това обръщение, но не успя да се пребори с махленския речник на портиера.

- Добре тогава - съгласи се примирено възрастният човек. Ще изчакам долу...

- Обиколи ли етажите?

- Всичко е наред, госпожа!

- Тогава върви, но заключи външната врата! - нареди му тя.

Бай Коста бързо затвори и тя чу провлачените му стъпки по коридора. Сега спокойно извади бутилката, наля си пълна чаша и я изпи. Облегна се върху стола и запали цигара. Топлината на алкохола я обгърна и й донесе жадуваното спокойствие.

За пет години постигна повече, отколкото останалите школски директори в областта. Започна решително и това бе в основата на успеха й - изгони от училище трима учители, които си въобразяваха, че са най-добрите в града. Страхуваше се от хора, които могат да защитават собствени позиции.

Постъпката й доведе до очаквания резултат останалите учители примряха от страх.

Знаеше, че колегите я мразят. Когато вървеше по коридора, виждаше как те се шмугваха в първата класна стая, за да избегнат срещата с нея. Но учителите не бяха наясно как ги презираше тя - с нескопосаните им опити да й се подмазват, с робското им послушание, което я изумяваше. Все пак страхът е в основата на властта и на нея започна да й харесва. А сега не знаеше как да постъпи с Евлоги Аладжов...

Приближи стола към компютъра, размърда мишката и отново се взря в образа му от една обща снимка на колектива- усмихнат, чаровен, и най-вече - недосетлив. Бе само на двадесет и шест години, слаб, не много висок, с щръкнали нагоре коси, с бледо лице и огромни, тъмнокафяви, почти черни очи. Погледът му винаги бе зареян, а плахата усмивка му придаваше онзи образ на романтик, за когото тя винаги бе мечтала.

Назначи го в училището преди две години, а сега имаше основание да го уволни - вече трети ден не беше на работа. Учениците караха свободни часове, бягаха по коридорите, пречеха на учебния процес. Случайно бе разбрала, че е открил самостоятелна изложба в София. Дори не й бе казал!

Евлоги не оценяваше нейното благосклонно отношение към него - често закъсняваше за час, не можеше да въведе ред сред учениците, защото сядаше на бюрото и започваше да ги рисува, без да се съобразява със служебните си задължения. Толкова пъти го беше наблюдавала на монитора, свързан с камерите в отделните класни стаи...

Пред себе си можеше да бъде искрена - желаеше този мъж, независимо от разликата в годините им. Камелия бе на тридесет и осем години и вече бе наясно, че истинската любов я е подминала. Все още бе слаба, но това се дължеше на алкохола, който притъпяваше чувството й за глад, и на цигарите, които не можа да откаже въпреки пораженията върху кожата й. Пресегна се към чантата си и извади огледало. Не, не биваше да се гледа отблизо - всички грапавини по лицето й си личаха ясно, дори дребните бръчици се открояваха около очите й. Пусна огледалото в чантата.