Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 2

Евлоги Аладжов само кимна, приятелят му го изгледа изненадано, преди да изкрещи:

- Цирк ли искаше да гледаш?

- Не, не! - дръпна се назад художникът и погледна Никола. - Не разбираш ли? Беше едновременно и зловещо и божествено!

- Ти си луд! - повтори пожарникарят.

- Не съм. Старецът така е решил да завърши живота си - убедено изрече Евлоги Аладжов. - Зрелищно и незабравимо... Да усети Христовата смърт...

- Какъв старец? - не го разбра приятелят му.

- От огненото разпятие.

- Откъде знаеш, че е старец? - попита Никола Угаров.

- Видях го вчера, когато пътувах за София.

- Пеша ли идваше насам?

- Не. Защо пеша? - учуди се Евлоги. - Беше в същия автобус... Каза, че отива на среща със смъртта... Странно, нали? Затова го запомних.

2

Огненото разпятие от изминалата нощ бе пред очите му, но той беше наясно, че все още не може да го нарисува. Не познаваше огъня, не го усещаше... Трябваше да започне от чистите цветове - кармин, цинобър, оранж, кадмиева жълта, и постепенно да търси безкрайните нюанси на огнения букет, докато го принуди да живне от мазките на четката.

Евлоги Аладжов пристъпи в ателието, вратата жално проскърца зад гърба му, хлопна и го обви в плътен мрак. Направи две несигурни крачки до шкафа, отвори първото чекмедже и извади лист хартия. Усука я и едва тогава щракна със запалката. Разлюля хартията в тъмнината, огънят бързо я обхвана и изпепели. Не успя да проследи докрай извивките на огнената диря. Трябва да опита отново. Тъкмо поднесе запалката към листа, когато чу лек шум зад себе си, а после дрезгав глас промърмори:

- Нищо няма за крадене.

Евлоги застина. Горящата хартия докосна пръстите му и той я пусна.

- Ще подпалиш всичко! - извика отново гласът, избута го настрани и настъпи догарящия край на белия лист.

Художникът отстъпи назад и светна. Пред него стоеше мръсен старец, облечен в поизносено расо. Съвсем дребничък, с дълги, побелели коси.

- Не приличаш на крадец - завъртя се старецът около него.

Не му отвърна. Не можеше да мисли.

- Можеш ли да говориш? - загледа го с интерес натрапникът.

Оги само кимна.

- Какво правиш и ти тук? - попита възрастният мъж.

- Какво? - едва сега проговори художникът. - Аз съм... Това е моето ателие... Ти как влезе?

- Беше отключено.

- Не - отрече Оги.

А може би не помнеше. Бе идвал в ателието преди седмица. Тогава натовариха картините за изложбата в София. В суматохата може да е пропуснал да заключи. Огледа се - всичко изглеждаше на мястото си.

- Няма да спорим - сви рамене старецът. - И аз не съм крадец...

- Кой си тогава? - прекъсна го нервно художникът.

- Аз съм Гого Хисарски - подаде ръка възрастният мъж, като поизправи рамене. - По рождение съм Гeopги, ама отдавна никой не ме е наричал така... Всички ми викат Гого.

Оги машинално се здрависа с него и веднага попита:

- Какво търсиш тук?

- Подслон.

- Скитник ли си?

- Не, пътник...

- Закъде си тръгнал?

- Просто пътувам - троснато отвърна Гого Хисарски. Приближи се до ъгъла, наведе се и взе износена раница от груб брезент. От нея изпадна малка, но дебела книга.

- Четеш? - изненада се художникът.