Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 128

- Някой ги е пренесъл - предположи Радо.

- Като предварително е подготвил жертвената клада...

- Тогава са били надрусани... - заключи младият мъж.

- Какво?

- Натъпкани с наркотици - поясни той.

- Не видя ли кръвния тест? - припомни му Мишената.

- А ако е фалшив?

115

 Рая се губеше в белотата на стаята. Само разпилените й кестеняви коси внасяха топъл колорит в безкрайната пустота на белия цвят. Очите й бяха затворени и дишаше на пресекулки. На стола до леглото седеше прегърбена жена, облечена в черно. Смъртта държеше ръката на неговото Акварелно момиче, дърпаше я към нищото, но той нямаше да позволи на старицата да отнесе любимата му в мрака.

Оги рязко махна старческата ръка от Рая и падна на колене до леглото. Прегърна нежно любимата си и прошепна:

- Прости ми... Не знам какво стана... Отново мислех, че е сън... Виках те при себе си... А ти танцуваше сред огнени цветя... Защо не ме послуша? Огънят не е за теб...

Мъжът погледна към момичето, но то не реагира. Той през сълзи каза:

- Обичам те... Не мога да живея вече... Дори не искам да рисувам!

- Върви си! - хвана го за рамото Смъртта.

- Не ми я отнемай, моля те! - вкопчи се в тялото на момичето Оги.

- Ти си виновен, а сега съжаляваш - погнусено отвърна възрастната жена.

- Не знам как го правя... Наистина не знам... Дори не искат да ме арестуват! - проплака отново той.

- Господ ще те съди! - прекръсти се жената.

- Аз вече съм осъден - изрече художникът и излезе бавно от стаята, без да се обърне назад.

- Едва сега Рая отвори очи.

- Той ли те подпали, чедо? - попита баба й, като нежно я галеше но ръката.

- Не - прошепна момичето и се разплака на глас.

116

 Мъглата бързо се изнасяше нагоре и слънчевата светлина завладяваше последователно хълм след хълм. Цветовете на есента създаваха усещането, че се движат сред огнен лабиринт, който бе пощадил само сивия асфалт по завоите на прохода „Боаза“. Слабият ветрец объркваше листата, които във въздушната суматоха смесваха багрите си и оживяваха.

- Каква красота! - неволно изрече Радо. - Червено, жълто, оранжево! Сякаш листата на храстите горят!

- Май и ние луднахме - поклати глава Мишената. - Аз сънувам пожари, ти виждаш в есенните листа огън...

- Представяш ли си тогава какво му е на художника?

- Сам си призна, че вижда света в живи образи.

Караха след таксито. Малко след обръщалото на автобусите таксиметровият шофьор спря и излезе от автомобила. Последваха го.

- Тук - посочи с ръка той.

- Благодаря - изрече Радо и му подаде ръка.

- Свободен ли съм? - нетърпеливо попита Илия Терзиев. - Видях едни редовни клиенти на спирката...

- Бягай! - освободи го Мишената.

Двамата полицаи погледнаха нагоре. Огромни късове скали, които всеки момент могат да се изтърколят на шосето, се надвесиха над тях. Над къмънака грееха топлите есенни листа на храстите.

- Не е слязла оттук - отбеляза Радо.

- Да се разделим - предложи шефът му. - Аз ще тръгна по шосето, а ти се върни малко назад...

- Мисля, че моята посока е правилна - опита да се противопостави младият полицай. - Слизаш отгоре и продължаваш по посока на града - поясни той.