Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 117

- Тук вече съм съгласен с теб - ухили се Мишената. - Кажи за огъня, който гори у Евлоги Аладжов!

- Талантливият човек в провинцията е като див огън - буен и нетраен... - започна Димо Чолев. - Ако не го подклаждаш, ще загасне. Първо ще изтлее, а после ще изчезне напълно... А след огъня остава черен дим и сива пепел... Цветът изчезва, светът става безличен, скучен... Преставаш да го забелязваш, защото вече не е интересен. И вместо да хванеш четката, посягаш към чашката... - Професорът наистина се пресегна към бутилката и отпи. После продължи: - В най-добрия случай може да предлагаш гобленчета на битака вместо изкуство...

- При теб не се е получило.

- Имах късмет - искрено отговори художникът. - Но погледни колегите... Рисуват пейзажи, продават ги евтино...

- А как може да се подклажда огънят? - попита с нетърпение комисарят.

- Много просто... Купи на художника една картина и той ще се зарадва... Ще повярва в себе си и ще нарисува още десет. Няма да бъдат шедьоври, но една от тях ще се получи... Купи му я и той ще нарисува нови...

- Ясно - прекъсна го Мишената. - Това за огъня... Споделял ли си го с други хора?

- Постоянно натърти художникът. - Всичките местни управници съм обиколил... Нямали пари!

- Стоп! - спря го полицаят.

- Търси другаде престъпника... - продължи Чолев.

- Мислиш, че подозирам Евлоги Аладжов за някакво престъпление? - почти невинно попита Мишената.

- Ами! - отрече шеговито професорът. - Явно отскоро си колекционер.

- Отдавна съм... Само че колекционирам...

- Евлоги Аладжов няма да попадне в твоята колекция - прекъсна го професорът.

- А ако вече е там?

- На грешен път си, Мишена...

105

 - Съжалявам, съжалявам... - шепнеше Рая и го прегръщаше силно. - Не трябваше да мия чашата...

Беше й разказал всичко и се чувстваше странно спокоен.

- Не си виновна - успокояваше я Оги. - Но аз трябва да разбера какво става с мен...

- Ще разберем - успокои го тя. - В полицията сигурно имат някакви следи.

- Но те водят към мен - отчаяно я погледна Оги.

- Не ми се видяха глупави двамата полицаи. Особено Големия мъж...

- Какво? - изуми се художникът. - Аз се страхувах, че ще те арестува. Ти се държа с него като, като...

- Хулиганка - помогна му Рая.

- Но защо?

- Напук! - каза тя. - Да разбере, че не страхуваме от него.

- Само невинните не се...

- Ти си невинен! - твърдо каза Рая.

- Ако оптимизмът е заразен...

- Затова съм тук.

- Аз пък мислех... - прегърна я той и я бутна върху дивана.

- И това, разбира се - прошепна тя и го целуна. - Но не сега - отдръпна се тя от него.

Стана, отиде до празния статив, огледа потъмнелите цветове върху палитрата и убедено каза:

- Оги, някой много те мрази.

- Не вярвам - Художникът поклати глава. - Не помня някому да съм сторил зло... Преди пожарите... - Той бързо се поправи.

- Може някой художник да ти завижда - предположи Рая, взе една четка, потопи я в терпентина и размаза два съседни тона върху палитрата.

- Защо? - изненада се мъжът. - Аз съм никой.

- Все още...

- Рядко виждам колегите си... Само професорът се отбива понякога при мен. Скоро и той не е идвал...