Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 113

- Не ме ли чу? - обърна се към него шофьорът. - Свърши смяната ми.

- Искам информация - спокойно изрече полицаят и показа удостоверението си.

- Така кажи! - потри дланите си шофьорът. - Аз съм Илия Терзиев - представи се той. - На една журналистка казах, че ние знаем всички клюки в този град. - Сега потупа с ръка по волана.

- Предполагам - отговори Радо. - Тази нощ сте возили клиент от циганската махала до Голямата църква.

- Грешка - поправи го Илия Терзиев, - Наистина взех идиота от гетото, но го изтърсих на кръстовището до автогарата.

- Защо?

- Както каже клиентът... - погледна го шофьорът. - Където иска, там спирам...

- А защо е идиот? - попита Радо.

- Бълнуваше нещо... Врели-некипели...

- Пиян ли беше?

- Май не... - замисли се шофьорът. - Не ми замириса на джибри.

- А какво си говореше?

- Глупости някакви... - Илия отново потупа по волана. - Абе - откачалка!

- Спомнете си по-точно - настоя полицаят.

- Да не е престъпник? - Шофьорът се извъртя отново към полицая. - Ако знаех...

- Не е престъпник - несигурно отговори Радо. - Спомнете си точните думи на човека.

- Виждал само огън около себе си - започна Илия Терзиев. - Как няма да вижда, като го взех от пожара!

- Миришеше ли на дим? - сети се Радо. - На бензин, на дизел...

- Не, но...

- Какво?

- Малко мърляв ми се видя, сякаш е спал на улицата - сети се Илия Терзиев. - Някой му беше разбил носа...

- Течеше ли кръв от носа му?

- И да го пусна да изцапа тапицерията? - изгледа го възмутено шофьорът. - Засъхнала беше кръвта.

- А очите му видяхте ли?

- Гледаше надолу и си бърбореше... Луд е отвсякъде! Това ще е! - натисна върху клаксона шофьорът. - Жалко за момчето! Съвсем млад е още...

- Да се върнем на думите на клиента - отново настоя Радо, но сега разбираше защо търпението на шефа му отдавна е изчезнало.

- Сетих се още нещо - развълнува се Илия. - Някаква бабичка била смъртта... Мен, ако питаш, всичките дъртофелници ми напомнят за оня свят...

- Кажете за бабичката - прекъсна го Радо.

- Тя била смъртта, а някой не го разбрал и изгорил старицата... Аз нищо не разбирам поклати глава таксиджията. - А ти?

- Все някога ще стане ясно неопределено отговори полицаят. - Друго?

- Накрая само повтаряше, че няма да нарисува нещо... Ха! Художник е бил! - сети се шофьорът. - Те всичките са превъртели, нали?

- Не познавам всички художници- с едва прикрито нетърпение изрече Радо.

- Имаше даже един, дето си отрязал ухото... - сети се Илия Терзиев. - Представяш ли си?

- Какво точно не е искал да нарисува? - повиши тон Радо.

- По-спокойно - вдигна ръце към него таксиджията. Замисли се и каза: - Не помня, но било грозно... Мразел черната боя.

102

 Вонята бе нетърпима, но топлият дъжд след нея бе странно освежаващ. Оги отвори очи и от уплах се дръпна назад. Звярът го последва и отново го лизна по носа. Отново смрад изпълни ноздрите на художника и той тихичко прошепна:

- Не си миеш зъбите, приятел.

Кучето се отдръпна, сякаш обидено от забележката, но после замаха радостно с опашка. Оги претърси джобовете си, но бяха празни.