Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 11

Евлоги не изслуша докрай думите на скитника. Обърна се и тръгна към дома си.

Когато се върна отново, Гого Хисарски не беше на двора. Но храстът все още бе окичен с неговите дрехи. Евлоги го намери в ателието, завит с конопеното зебло, което използваше за картините. Старецът погледна виновно Оги и промълви:

- Не сгрява есенното слънце...

- Знам- отвърна тихо художникът и постави пред възрастния мъж две найлонови торби, в които бе натъпкал намерени на тавана дрехи от покойния си баща. - За теб са... - посочи той с ръка към торбите.

- Аз не съм просяк - гордо изрече Гого Хисарски.

- Не си - съгласи се Оги. Но когато човек е на път, един кат дрехи са малко...

- Тук си прав поклати глава скитникът. - Ще ги погледна... Но само докато моите дрипи изсъхнат! - бързо завърши той.

Евлоги Аладжов излезе навън, докато старецът се преоблече.

9

Усети напрежението в тялото си още със събуждането. Не. Ще издържи до обяд. Когато видя огромното тяло на мъжа си, отново усети погнуса. Затова набързо се оправи и тръгна към училище.

Настроението на Камелия Аврамова бе в синхрон с времето - гранитни облаци затискаха града и му пречеха да се събуди. Хладен вятър се увиваше около клоните на дърветата и вихрушка в златно застилаше улиците. Всеки момент можеше да завали, а тя си забрави чадъра вкъщи.

Когато наближи училището, Камелия сдъвка няколко фъстъка, които да прикрият миризмата на снощния алкохол. Наведе глава, докато изкачваше стълбите пред парадния вход - сигурен знак за подчинените й, че не иска да й се натрапват. Влезе при портиера и без да го погледне, заяви:

- Уволнен си.

- Как така? - удиви се бай Коста и дори се надигна от мястото си.

- Снощи забрави да заключиш външната врата.

- Не съм, госпожа - възпротиви се възрастният мъж. Заключих и тогава си тръгнах.

- Кой тогава е отключил? Кой се разхожда из коридорите? - повиши тон директорката.

Една чистачка надникна в помещението, но бързо затвори вратата.

- Сигурен съм, че заключих - промълви портиерът.

- От утре не искам да те виждам тук.

- Само шест месеца ми остават до пенсия - примоли се бай Коста. - Недей така, госпожа!

- Това не е мой проблем.

- Кучка! - просъска портиерът.

Направи се, че не го е чула. Изкачи стълбите до втория етаж, където се намираше дирекцията. Още от вратата нареди на секретарката:

- Много кафе!

- Да, госпожо - изправи се бързо младото момиче.

- И никой да не ме безпокои, докато не ти наредя!

- Госпожо... - плахо започна момичето. - Хранилището по химия е разбито тази нощ...

Камелия Аврамова рязко се обърна към секретарката.

- Какво е изчезнало?

- Някакви химикали...

- Обадихте ли се в полицията?

- Чакахме ви.

- Добре - кимна доволно тя и продължи: - В голямото междучасие да дойдат при мен колегите по химия.

Директорката влезе в кабинета си, съблече шлифера и се погледна в огледалото. Косата й бе разчорлена, а под изрусените кичури се подаваха прорасналите корени на кестенявата й коса. Торбичките под очите си и грубата по рождение кожа не успяваше да заличи напълно с фон дьо тен. Сложи си червило, за да прикрие бледите си устни, но ръката й трепна и линията върху горната устна се изкриви. Изми се набързо и отново положи червилото.