Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 11
Лора Лазар
Евлоги не изслуша докрай думите на скитника. Обърна се и тръгна към дома си.
Когато се върна отново, Гого Хисарски не беше на двора. Но храстът все още бе окичен с неговите дрехи. Евлоги го намери в ателието, завит с конопеното зебло, което използваше за картините. Старецът погледна виновно Оги и промълви:
- Не сгрява есенното слънце...
- Знам- отвърна тихо художникът и постави пред възрастния мъж две найлонови торби, в които бе натъпкал намерени на тавана дрехи от покойния си баща. - За теб са... - посочи той с ръка към торбите.
- Аз не съм просяк - гордо изрече Гого Хисарски.
- Не си - съгласи се Оги. Но когато човек е на път, един кат дрехи са малко...
- Тук си прав поклати глава скитникът. - Ще ги погледна... Но само докато моите дрипи изсъхнат! - бързо завърши той.
Евлоги Аладжов излезе навън, докато старецът се преоблече.
9
Усети напрежението в тялото си още със събуждането. Не. Ще издържи до обяд. Когато видя огромното тяло на мъжа си, отново усети погнуса. Затова набързо се оправи и тръгна към училище.
Настроението на Камелия Аврамова бе в синхрон с времето - гранитни облаци затискаха града и му пречеха да се събуди. Хладен вятър се увиваше около клоните на дърветата и вихрушка в златно застилаше улиците. Всеки момент можеше да завали, а тя си забрави чадъра вкъщи.
Когато наближи училището, Камелия сдъвка няколко фъстъка, които да прикрият миризмата на снощния алкохол. Наведе глава, докато изкачваше стълбите пред парадния вход - сигурен знак за подчинените й, че не иска да й се натрапват. Влезе при портиера и без да го погледне, заяви:
- Уволнен си.
- Как така? - удиви се бай Коста и дори се надигна от мястото си.
- Снощи забрави да заключиш външната врата.
- Не съм, госпожа - възпротиви се възрастният мъж. Заключих и тогава си тръгнах.
- Кой тогава е отключил? Кой се разхожда из коридорите? - повиши тон директорката.
Една чистачка надникна в помещението, но бързо затвори вратата.
- Сигурен съм, че заключих - промълви портиерът.
- От утре не искам да те виждам тук.
- Само шест месеца ми остават до пенсия - примоли се бай Коста. - Недей така, госпожа!
- Това не е мой проблем.
- Кучка! - просъска портиерът.
Направи се, че не го е чула. Изкачи стълбите до втория етаж, където се намираше дирекцията. Още от вратата нареди на секретарката:
- Много кафе!
- Да, госпожо - изправи се бързо младото момиче.
- И никой да не ме безпокои, докато не ти наредя!
- Госпожо... - плахо започна момичето. - Хранилището по химия е разбито тази нощ...
Камелия Аврамова рязко се обърна към секретарката.
- Какво е изчезнало?
- Някакви химикали...
- Обадихте ли се в полицията?
- Чакахме ви.
- Добре - кимна доволно тя и продължи: - В голямото междучасие да дойдат при мен колегите по химия.
Директорката влезе в кабинета си, съблече шлифера и се погледна в огледалото. Косата й бе разчорлена, а под изрусените кичури се подаваха прорасналите корени на кестенявата й коса. Торбичките под очите си и грубата по рождение кожа не успяваше да заличи напълно с фон дьо тен. Сложи си червило, за да прикрие бледите си устни, но ръката й трепна и линията върху горната устна се изкриви. Изми се набързо и отново положи червилото.