Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 78

„Знаем, че Нюзхет е била убита с нож за писма, носещ на дръжката си туграта на Завоевателя.“

Но нямаше как да знаят това. Защото снощи бях изхвърлил ножа за писма в тъмните води на Мраморно море. Момент, момент... Ами ако преровилите кабинета ми са влезли и открили трупа, след като съм убил Нюзхет, тоест когато съм напуснал апартамента, без още да съм дошъл на себе си... Несъмнено са видели и забития в гърлото и нож за писма. Внезапно забелязах, че вратата на кабинета ми е още отворена. Отправих се натам, паникьосан също както в апартамента на Нюзхет, но спрях, преди да я затворя. Не трябваше ли да уведомя ръководството на университета за претърсването на кабинета и нахлуването в личния ми живот? Не следваше ли да поискам разследване на случая?

„Естествено, няма да ги уведомиш, глупако - каза нервно човекът в огледалото. - Ти вече имаш тайни. Които ще ти осигурят доживотен затвор. Млъкни и затвори вратата.“

Как да възразя, като беше прав, веднага затворих вратата. Върнах се и започнах да събирам разпилените по бюрото ми папки и да ги прибирам отново по чекмеджетата. Но все още мислех за Баязид II. Как се стигна от Мурад II до най-големия принц на Завоевателя? Какво търсеха тези хора?

„Не хора - изгъргори маниакът в огледалото. - Човек.“

Добре, но кой?

„Абе ти наистина си тъп. Кой друг освен Сезгин.“

Сезгин... Добре, има логика. Да предположим, че алчният и племенник е извършил това. Но ако ме беше видял, веднага щеше да иде в полицията, защо да чака? И по-интересното, защо ще претърсва кабинета ми? Имаше ли смисъл да си прави толкова труд?

„Никое престъпление не е толкова просто, колкото изглежда.“

Говореше не човекът от огледалото, а останалият в спомените ми баща.

„Задачата на детектива е да открие трудно откриваемата истина, криеща се зад изглеждаща проста причина. Заради това е длъжен да проучи всички без изключение, всички детайли.“

14

„И ти, принце мой, си нежна розова пъпка^с

Беше претъпкано както на всяка лекция на професор Тахир; въпреки непреодолимите локви от стопения от зимното слънце сняг по неподдържаните истанбулски улици залата беше препълнена със служители, студенти и дори външни за университета любители на историята. Професорът беше облякъл любимото си сако на рибена кост; беше елегантен както винаги, но дори червеният пуловер върху синята риза не можеше да освежи пребледнялото му лице... Заради смъртта на Нюзхет... Трябва да призная, че правеше всичко по силите си да задържи буден интереса на слушателите. Как беше този израз на английски? Show must go on...

Докато преминавах по тесния проход между стената и столовете, мокър от стеклата се от обувките на посетителите снежна вода, ме забеляза един от студентите ми и вежливо ми отстъпи мястото си; професор Тахир продължаваше да говори: