Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 75

„Тогава ли? Майтапиш ли се, Мющак, още отсега си затънал в лайната... Не си ли даваш сметка? Ти уби човек. Нюзхет... Това, че е бившата ти любима, не е важно в случая. Тя е световноизвестен историк. И делото ще стане световноизвестно... Липсата на свидетели, улики и оръдие на убийството няма да те спаси. Не видя ли главния комисар? Докато ти се страхуваш да четеш дори за престъпленията на трета страница, той вече залавя извършителите. Още щом е влязъл вътре и е забелязал смачкания ти, виновен израз, е разбрал, че ти си убиецът. Полицията няма да те остави на мира. Не се измъчвай, ами върви се предай.“

„Не!“, изкрещях на оня, дето от вчера непрекъснато се мъчеше да ме обърка. „Не!“ и вероятно съм размахал дясна ръка във въздуха. Сигурно заради това един русоляв студент, минаващ покрай мен с приятелката си, попита със спотаено в зелените му очи любопитство:

- Да, професоре, казахте ли нещо?

- Не, синко, не говоря на теб... - и за да не ме помисли за луд, добавих: - Размишлявам на глас.

Момчето се усмихна мило и възпитано, после прегърна през рамо приятелката си и продължиха надолу по стълбите. Точно като нас с Нюзхет преди години... Не се самонавивай, никога не си бил смел колкото този младеж... Къде ти да прегърнеш приятелката си пред всички и да слизаш по стълбите... Ти изобщо познаваш ли този младеж? Нещо лицето му не ми се виждаше много познато, не беше от студентите ми. Махни прозвището Слон, ама да не ми лепнат и прякор Тъпака. Предупреждението на момчето свърши работа, защото забелязах, че приближавам коридора към кабинета си. „Издигни се, издигни, тук не ти е мястото...“ Май бях стигнал края на издигането. Изкачах ли тези пет стъпала, щях да стигна до професорска-та степен, която постигнах с издигане, тоест до коридора към кабинета ми. Най-добре беше да не мисля за това, докато се качвам по стълбите. Но беше ли възможно? Можеше ли човек да спре да мисли? Не мислите, волята беше от значение.

„Нация със стоманена воля не може да изхвърли никого от историята.“

На баща ми или на Тахир Хакъ бяха тези думи? Едно време щях да си спомня на мига... И да не си спомня, какво от това. Важното беше да се стегна и да не се заплитам в тъпи разсъждения. В противен случай всеки срещнат щеше да мисли, че говоря на него; като този русоляв младеж и дебелата жена, седнала до мен в корабчето... Ако продължавах така, все щях да си го отнеса от някого. Може би трябва да говоря с Шазие да ми даде успокоителни... Говори де, та да разбере за какво става дума... Откъде пък да разбере? Хич не се тревожи, още щом разбере от новините за смъртта на Нюзхет...

„Мющак, какво си правил снощи, когато те търсих и часове те нямаше?“

Повече не можех да разчитам на лъжата, че съм бил на разходка. Може би наистина трябваше да и разкажа всичко. Защото вече не бях сигурен, че мога обективно да преценя случилото се. Ето, дори не съм забелязал огърлицата на Нюзхет. А и тази открехната врата... Добре де, ами ако не се лъжа и действително след мен е влязъл някой... Убил Нюзхет много преди да пристигна, взел огърлицата и, но после нещо му щукнало, върнал се на местопрестъплението и сложил колието на врата на леля си... На леля си? Сезгин ли беше направил това? Нали и главен комисар Невзат взе на сериозно тази вероятност? Едничкият наследник Сезгин. Всичко остава на него. И ако е затруднен финансово, да речем, има заеми... Ако мафията го притиска... Това поколение е алчно, дават едно, връщаш пет... И като не получил, решил да продаде апартамента. Нюзхет отказала... Грабнал ножа за писма... Защо пък не? Нали точно такива случаи описват по третите страници на вестниците? Вместо мен да умре леля ми... Не, драги ми, така лесно ли се убива човек? Но аз убих... Наистина ли?