Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 73
Ахмед Юмит
- Не съм казвал такова нещо - отстъпи Невзат, - казах само, че е възможен заговор. Не на венецианците или генуез-ците, а коварен замисъл на немюсюлманските везири... И не забравяйте, че и те са били сред уважаваните ръководители на османската държава.
Ето го прямото мнение на някой, който не е историк и няма научни познания. Но трябваше да съм любезен.
- Много добре разбирам какво имате предвид. Но не можете да анализирате историческите събития като криминален случай. Историята е прекалено заплетена наука...
Главният комисар се усмихна накриво:
- Естествено, разрешаването на обществените престъпления е по-сложно от това на единичните...
Това вече беше прекалено, но...
- Не разбирате - рекох. - За такова твърдение са нужни документи.
И сякаш чакал точно тези ми думи, опитният полицай уцели точно в десетката...
- Може би госпожа Нюзхет е търсила точно тези документи... А може и да ги е намерила... И заради това...
Какво, значи, съм убил Нюзхет, защото е обвинявала Завоевателя в отцеубийство? Умът ми отново се обърка; от стомаха към гърлото ми се надигна буца... Този многознайко главен комисар, дето майка му била историчка ли, какво ли, и онзи нафукан младок започваха да ме изнервят.
- Глупости - викнах. - Не се обиждайте, но говорите безсмислици...
- Ядосахте се - спокойно скръсти ръце на гърдите Невзат... - Не ми се сърдете, не аз трябва да тълкувам историята. Освен това уважавам султан Мехмед Завоевателя поне колкото вас. Прав сте, развих много грозна теория за конспирация. Всичко беше игра.
Замълча и изчака да схвана казаното...
- Да, всичко беше игра. Защото се опитах да кажа, че е възможно госпожа Нюзхет да е станала жертва на сляпата ярост на разсъждаващ точно като вас неин колега.
13
Когато пристигнах в университета, отдавна беше минал обяд, но понеже достопочтеният ни асансьор отново беше развален, заизкачвах, пухтейки, стръмните стъпала на факултета, което от ден на ден ставаше все по-трудно, размишлявайки върху думите на Невзат. Бях объркан, тъй като шефът на криминалния отдел ме хвана на тясно с играта на съобразителност, чрез която намекна, че и аз мога да бъда убиецът. И докато двамата полицаи пиеха кафе и леко подръпваха въдицата с провокиращи, уж незначителни въпроси като „Имахте ли противоречия с госпожа Нюзхет по исторически теми? Спорехте ли?“, умът ми чоплеше все същия проблем. Можеше ли наистина да съм я убил заради тезата за обвинение на Завоевателя, която смятах, че разработва? Никак не ми се вярваше. Сигурно съм я намушкал поради свои си, лични причини. Но бях направил голяма глупост, като влязох в спор с Невзат на тази тема и безпричинно бях привлякъл съмненията върху себе си. Ах ти, тъпа главо, ах! Можех да бъда заловен само заради ненужната си реакция. Но истинската буря щеше да се разрази, когато научеха за връзката ни с Нюзхет. Веднага щяха да ми щракнат белезниците...
„Предаде ви връзката с жертвата, господин Мющак... Нямаше как да скриете от нас голямата си любов.“
