Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 51

„Ако целта е бил професор Тахир, защо е поканила и вас?“ Ето това не знаех със сигурност. Може да е искала да чуе и моето мнение. Вашият покорен слуга също е разработвал дълги години султан Мехмед Завоевателя. Едно време дори ме смятаха за специалист в тази област; и понеже фактите не са се променили много, вероятно все още ме смятат. Ако амбициозната ми бивша любима е решила да се концентрира върху Завоевателя, вероятно е чувствала нужда и от мен.

„Но не е споменала това по телефона...“

Не го спомена, дори не намекна... Единствено разработката по „Указа на Завоевателя за братоубийство“... Момент, момент... Ето това е... „Указът за братоубийство“... Какво пишеше там? „На който и от чедата ми да остане султанството, да убие братята си в името на имперския ред“; повечето богослови го допускат като възможно.

Така де... Владетел, казващ, че можеш да убиеш брат си заради реда в отечеството и благото на държавата. Султан, който не се е посвенил да изпише на хартия възгледи, които трудно биха се възприели... Всъщност нали много преди него прао-тецът му Баязид Светкавицата, току-що приключил бързо като името си войната в Косово, заповядал убийството на брат си Якуб Челеби, и то преди да е изстинал трупът на баща им? А дали дядото на Завоевателя, Мехмед I, не е бил принуден да води кървава война срещу братята си, за да възстанови реда? Нали и баща му Мурад II е заловил чрез дворцова интрига собствения си брат Мустафа Челеби и го е предал на палача, за да не се разцепи държавата? Не биваше ли да се приеме като нормално братоубийството, вместо да се излага на опасност великата империя? Указът на Завоевателя сочи жертвата и узаконява вече съществуваща практика. Отгоре на всичко предишните султани, например Баязид Светкавицата, след като се разправил с брат си Якуб Челеби, се престорил, че нищо не знае и обвинил везирите, предпочитайки дипломацията, та с оглед личността на султан Мехмед Завоевателя... Да, това беше ключът; личността на Завоевателя...

Да, но информацията и коментарите не бяха нещо ново, дори и недобре познаващите османската история го знаеха. Какво повече би могла да изрови Нюзхет? Доколкото схващам, би тълкувала наличните документи по друг начин, през различна призма. Какво повече? Нали това беше модно в наши дни? Да бъдеш различен... Да дадеш съвсем различна историческа оценка, ползвайки същите източници и същите документи. Ще речеш, загубена кауза. Ама не е. Постмодерната епоха... Пост-колониалният период... История на историята, разказ на разказа, коментар на коментара... Дали предавахме миналото или нашите представи за него? Дали историята беше действителността в миналото? Или писания на учени, тълкуващи миналата действителност? Кое от всички? И как, когато този спор дори е исторически, да наречем новия проект на бившата ми изгора загубена кауза? И то когато години наред пред спорните въпроси една след друга широко се отварят врати: историята от крале ли се пише или от масите? От случайности или закономерности е съставена? Да нищиш тези два парливи въпроса, изхождайки от личността на султан Мехмед Завоевателя... Браво, Нюзхет, много умно...