Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 53

- Да, професоре, заповядайте...

- Какво стана, имаш ли вест от Нюзхет? Звъня ли, звъня, не вдига телефона. Да не и се е случило нещо?

Силният му глас беше тревожен. Да, започваше се. Първо той ще се поинтересува, после другите и накрая полицията ще открие трупа... Нямаше смисъл от предположения, най-добре да се правя на оптимист.

- Не, разбира се, какво да и се случи... - опитах се да го успокоя. - Когато се чухме следобед, звучеше прекрасно... Може да се е повредил телефонът или батерията да е изтощена... Знам ли, може да е забравила да включи звука.

- Да де, но ме чакаше на вечеря, нямаше ли да се обади, като не отидох - умът му беше блестящ и логиката - желязна, въпреки възрастта. - Хайде, мобилният се е скапал, ами домашният? И на него не отговаря. Не, Мющак, има нещо гнило... Да не е болна или... Когато говорихме преди два месеца, спомена за проблем със сърдечните клапи. Развела се и с мъжа си, да пази Господ от сърдечна криза или нещо подобно...

- Вие пък все мислите най-лошото - гласът ми излезе доста силен. Намалих го малко. - Може би не е успяла да се свърже с вас... Знам ли, да не е загубила номера ви. А и да се е случило нещо, в същия апартамент живее племенникът и. Ще потърси помощ от него.

Не, професорът нямаше намерение да се успокои.

- Естествено, ако има сили за това... Ти не знаеш какъв ужас е сърдечната криза... Човек няма сили и пръст да помръдне...

Хладнокръвно продължих с ролята на непукист, която можеше да се опъне и на изпечените убийци.

- Според мен напразно се тревожите, професоре... Ще видите, че утре сутрин ще ви се обади... А може би още тая вечер...

Думите ми изобщо не го убедиха.

- И ти си далеч - каза и най-сетне изплю камъчето. Умираше си да командва другите. - Поне да живееше от същата страна...

Но никога не говореше направо: дали от възпитание или хитрост? Искам да отидеш, но... Нека не ми се сърди Тахир Хакъ, ама тая вечер не мога повече да отида в оня апартамент и да гледам трупа на убитата от мен жена. Не, тази вечер повече никой не можеше да ме измъкне от вкъщи.

- Да живеех - престорих се, че го подкрепям. - Да живеех, но там вилнее такава буря, че сигурно и корабчетата не пътуват. Но пак ви казвам, напразно се тревожите...

Като загуби надежда в мен, замълча за известно време, търсейки друго решение.

- Тогава ще потърся нашия Четин... Дай Боже, да го намеря. Щеше да участва в някакъв семинар тази вечер на „Таксим“. В библиотеката „Ататюрк“... Ако не се е прибрал още, да се отбие у Нюзхет след събранието... Той обаче хич не я харесваше... Оня ден много се сдърпаха заради Завоевателя... Както и да е, едва ли би ми отказал... Може пък така да се сдобрят...

Четин беше умен младеж, който завършваше асистент-ския си период. Не разбрах защо не харесва Нюзхет, но все пак се познаваха. Това означаваше, че любимата ми често идваше в Истанбул. Многократно е идвала и дори е намерила време да спори с новия асистент на преподавателя ни, но не беше ме потърсила нито веднъж. Чак докато не и потрябвах... Потрябвах... Да, може би професорът знаеше с какво се занимава.