Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 43

Макар че отпуснатите ми рамене не се изправиха, тракането на зъбите ми спря и започнах спокойно да дишам. Уверено се пресегнах към крана и пуснах студената вода. Щедро напълних шепи и напръсках лицето си. Настръхнах целият. Разтре-перих се. Треперенето премина от мен към мъжа в огледалото и видях как леко се тресе също като мен. Усетих го с тялото и душата си. Както казва великият Юнус: „Аз съм в мен, вътре в себе си“, онова в огледалото не беше човек, а част от мен.

Забелязах, че от лицето и ръцете ми капе вода. И не само да не намокря фаянса, но и за да спра да треперя, протегнах ръка към окачената на стената хавлия. Притиснах я към лицето си, мека и ухаеща на виолетки. Докато памучната тъкан попиваше влагата от кожата ми, пред очите ми изплува не изоставилата ме любима, а възрастното и копие, което убих днес. Май ми идваше умът в главата. Точно тогава чух звън. Не от телефона, а от входната врата. Подскочих. При това не спираше, звънеше ли, звънеше... Настойчиво, без пауза, отеквайки безжалостно не само в апартамента, а и в черепа ми... Зави ми се свят, пред очите ми причерня. На онзи пред вратата не му пукаше, че ми се вие свят и мислите ми се объркват. Натискаше ли, натискаше звънеца. Сякаш знаеше, че съм вътре. Ужасих се. Какво да правя? Ами ако беше Суат, братът на Нюзхет? Как щях да обяснявам какви съм ги надробил в онова жилище с онзи труп? Свъсените му кестеняви вежди... Нали ни беше спипал в асансьора да се целуваме с Нюзхет... Още повече ми се зави свят... Хванах се за умивалника,за да не падна. Звънът продължаваше да кънти в главата ми. Вдигнах поглед и в отдавна изчистеното от парата огледало видях да ме гледа уверено, даже малко жестоко онзи, когото бях оставил сам преди малко. Сякаш се наслаждаваше на положението, в което бях изпаднал. Току да се разгневя, когато бежовата завеса на ваната отзад ме събуди... Дойдох на себе си... Това не беше домът на Нюзхет, а моят. Бях в собствената си баня. Звънеше се на моята врата. Изглежда, полудявах...

„Всъщност лудите не могат да полудеят повече“, каза онзи в огледалото с иронична усмивка.

Не можех повече да се занимавам с него. Звъненето не преставаше. Бързо изскочих от банята...

Отворих вратата и се сблъсках с тревожните черни очи зад очилата с тъмносини рамки на Шазие.

- Какво прави толкова време?

Усмихнах се фалшиво, опитвайки се да изтрия от физиономията си угризенията на съвестта, грижите, страховете и всички белези на обсебилата ума ми лудост.

- Бях в банята и не чух, извинявай, Шазие.

Сега забелязах купичката в ръцете и. Въпреки усилията да го скрия братовчедка ми беше забелязала някаква непри-вичност в поведението ми. И за да променя темата, докато тя продължаваше да ме наблюдава със съмнение, посочих купичката и попитах: