Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 121

Баща ми се обажда от осветената витрина на магазина за облекло на възлово място, пъхнал едрото си тяло в кожата на Шерлок Холмс.

„Моля те, внимавай Мющак, това е важно, защото, ако научиш защо е убита жертвата, ще разбереш и кои са убийците.“

Искам да се доверя на баща си и да повярвам свещено на всяка негова дума. Но паметта ми, сякаш беше много важно, връщаше газенето през снега преди само двайсет и четири часа по улиците на същия район. Газене ли, та това си беше бягство. Да изчезна час по-скоро паникьосан от онзи кървав апартамент и снежната улица. Но сега нямаше защо да бързам. Защото не аз нападнах Акън, но снощи... В блока „Сахтиян“, на улица „Ханъмефенди“ в Шишли, с ножа за писма с туграта на султан Мехмед Завоевателя на дръжката, забит в шията на Нюзхет... Завоевателя... Пак стигнахме до великия владетел...

Да не би пък да съм си го измислил? Да не съм съчинил в онези мрачни, лишени от логика часове сценарий, в който Нюз-хет да е паднала жертва на възхищението ми към Завоевателя? Може да съм сметнал за прекалено убийството и, защото ме е изоставила и съм имал по-смислен повод? Добре, но защо главен комисар Невзат чоплеше същия въпрос?

„Дали госпожа Нюзхет не е установила връзка между „отцеубийството“ и Завоевателя, господин Мющак? Връзка, която да подлуди от завист всичките ви колеги?“

Не зная, но ако аз съм убил Нюзхет, кой тогава е нападателят на Акън? Естествено ти... Ти си навсякъде и винаги... Кой го казва? Леля ми? „Разбира се, че си виновен, ако не беше блъснал Шазие, сиропът от вишни не би се излял върху любимите ми копринени дантели.“

Ококорени от страх очи, треперещи от страх ръце, дете, което панически опитва да се скрие под полите на майка си... И разочарованието в погледа на майка му...

„Защо блъсна Шазие, Мющак?“

Че де да знам. Може би защото бях дете? Не можеше ли да съм я блъснал, защото внезапно спря, докато се гонехме? А може само да съм искал да я докосна.

„И говори отгоре на всичкото. Ах, любимите ми дантели...“

Да, зацапването на избродираните с коприна паунови крила с вишнев сироп беше ужасно. Не зная защо бяха толкова важни тези дантелени плетки, останали от Бог знае коя прабаба, та да се накаже така жестоко невинното произшествие, произлязло от тичането на малко дете.

„Недейте, за Бога, съсипвате детето, наказанието не възпитава, а подчинява!“

Не, това не бяха думи на мама или на баба, а на Ницше... Да, онзи с рунтавите мустаци. Май и той е имал психически проблеми като мен. Не точно психически, а умствени. Като че ли е много различно... Но е неизбежно занимаващите се с психически проблеми да се натъкнат на умствените. Фройд, Цвайг, Ницше... Ето ти още един велик немски мислител... Дето си блъска ума, опитвайки се да преодолее страха... Страх ли? Да, страхът може да превърне човек в странно създание, но по-ужасно е да затвори духа му в стая с невидими стени... Какво по-страшно от окован дух? Ококорени от страх очи, треперещи от страх ръце, наранено от страха самочувствие, увредено от страха съзнание... Дете, странящо от улицата, живота и хората... Последната издънка на рода Серхазин - Мющак.