Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 110

„Много се срамувах, професоре... Искат снимка на акт. Пълен позор... Но нямах друг изход. В казармата, сред онези зажаднели мъже, можеше да ми се случи нещо далеч по-лошо.“

Да, в университета липсваше адресът на Акън. Нали затова го поиска онзи зеленоок дявол... Дявол ли? Наистина ли това момиче беше толкова проклето? Не, ето сега вече май преувеличавам... Знам ли... Наистина не знам. Толкова съм объркан... Сигурно преувеличавам... Ако е така, как биха предположили, че ще отида у Акън? Не съм направил дори и намек. Само си създавах проблеми... Не, всъщност Сибел ги беше създала. Знаел ли съм за проекта на Нюзхет или не? Това е въпросът. Предполагам, вече са разбрали, че не знам.

Когато изкачихме стъпалата до апартамента с не особено разговорливия Теоман, той извади ключове от джоба си и до-като отключваше вратата, аз продължавах да си чопля ума. При първото превъртане се чу щрак и вратата веднага се отвори. Спокойният архитект още преди да влезе, извърна глава и ме изгледа неприязнено, сякаш казвайки: „Видяхте ли, паниката беше излишна.“ Но явно този убийствен поглед не му беше достатъчен, та реши да допълни:

- Ако Акън си беше вкъщи, щеше да сложи веригата отвътре - и повдигна тъничките си изскубани вежди. - Всяка нощ... Да, всяка нощ става, без да го мързи, да проверява пусната ли е веригата или не.

Пробутваше ми логика.

- Извинете, господин Теоман - рекох възможно най-възпитано, - но не трябваше ли вратата да е заключена точно заради това? Вижте как се отвори с едно завъртане на ключа.

Не ми обърна много внимание.

- Ако бърза, понякога само я хлопва.

Не ми се разправяше повече.

- Надявам се да е така. Знам, че ви затрудних, но, повярвайте, много се притесних за Акън... И все още съм притеснен... Търся го почти двайсет и четири часа. Къде е това момче?

Хвърли ключовете в джоба на якето си така нервно, сякаш нищо не бях казал, все едно че ме нямаше. Без да си даде труд дори да ме погледне, въздъхна отегчено и силно блъсна вратата с две ръце.

- Тежи като воденичен камък. Кой идиот е правил тази врата...

Кой идиот? Толкова много има наоколо ти... Дето те измъкват от офиса, дето им се причува скандал от съседния апартамент, дето правят такива огромни груби врати...

Така се радвах, че лелката отсреща, чула идването ни, не се показа на вратата. Как ли щеше да се оскърби горкичката, ако чуеше този грубиян да нарича съпруга и идиот?

Когато вратата се открехна, сърдитият архитект се отдръпна и посочи навътре с ръка вежливо, но изнервено: