Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 112

- До вратата, ключовете са на стената с поставката за телефона...

Бяха зад гърба ми, натиснах ги. Стаята се освети в розово и стонът се чу по-силно.

Раненият вероятно беше чул влизането ми. Веднага тръгнах към коридора. Дали това беше Акън? Че кой друг да бъде? Тогава видях проснатото на пода тяло. Лежеше на дясната си страна пред вратата на стаята, в която още светеха лампите.

Главата и раменете му бяха в коридора, а останалото, което не виждах, вероятно беше в стаята. Толкова неподвижен, че след последния стон го помислих за мъртъв. Уплаших се и не посмях да приближа. Изстена отново, за да ме окуражи, сякаш доловил чувствата ми.

- Охххх...

Прииска ми се да приближа и кажа тук съм, но ме плашеше вероятната гледка. И въпреки че осъзнавах значението на всяка секунда, не намерих смелост да доближа ранения. За момент пропаднах в мрак. Черен, непрогледен и безсмислен... Тесният коридор, лежащият на пода бивш мой асистент, чакащият на вратата дизайнер, всичко, всичко ми се стори безсмислено. Този полуосветен апартамент с всичките си мебели се стовари върху ми като чук... Прииска ми се да зарежа всичко и да побягна. Точно както от жилището на Нюзхет...

„Естествено, видиш ли се натясно, бягаш, Мющак.“

Права беше леля ми, не бях смелчага, но нямаше да успея да се измъкна оттук, както не можах и от дома на старата ми любов. И не само защото съвестта ми не даваше, а и защото знаех, че дори да си тръгна, няма да изляза сух от водата... За-щото знаех, че и Акън като Нюзхет никога нямаше да ме остави... Освен това, когато открих старата си любов, тя отдавна беше умряла, докато бившият ми асистент още дишаше. И в момента никой друг освен мен не можеше да му помогне. Потиснах страха си и тръгнах по коридора.

- Оххх...

Гласът му едва се долавяше... Ускорих крачка. След малко, макар и да не виждах добре лицето му, се убедих, че това е Акън... Познах черните му, къдрави коси.

- Акън... Акън - обадих се. - Добре ли си?

Говорех по-силно от необходимото. Всъщност окуражавах не него, а себе си. Не е толкова страшно, виж, че още е жив... Но можеше само да стене.

- Оххх...

- Добре, Акън - приближих се. - Спокойно, момчето ми, ще се оправиш...

Първо ме удари остра миризма... Подобна на ръжда, но не, позната, особена миризма... Не разбрах каква е, докато не за-белязах тъмната течност на пода. Мястото под главата му беше почервеняло. „Като честван с кръв светец...“ Къде бях срещнал това изречение? В романите на Достоевски ли?

„Не - възрази Нюзхет. - Достоевски няма такива неприятни изречения. Но с охота описва престъпленията. Сякаш сам е убил онези хора... Е, и с много кръв, естествено... Когато Раз-колников забива брадвата в главата на старицата...“

Убеден съм, че и в романите на Достоевски не е чак толкова кърваво. Нито в стаята с трупа на Нюзхет... Нямаше ли толкова кръв? Може би е засъхнала... Може да не съм забелязал от паника. Както и да е, повече нищо не можех да направя за старата си любов, но можех да спася бившия си асистент.