Читать «Чашата на призраците» онлайн - страница 8

Първа глава

„Милосърдието е наранено. Любовта е болна.“

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

„Oh dies irae, dies illa.“ Така гласи този ред от службата в памет на мъртвите: „О, ден на гняв, ден на печал“. Никога няма да забравя моя ден на гнева, моя ден на печал: четвъртък, дванайсети октомври 1307 г. Бях на около двайсет години, изпратена да се уча на занаят при чичо Реджиналд. Бях заминала от малката ни ферма недалече от Бретини за Париж, изпълнена с пламенен стремеж да стана лечителка и аптекарка. Чичо ми, грубоват стар войник, един от двамата мъже, които някога съм обичала, бащата, заменил онзи, който беше изчезнал в детските ми години, ме взе под грижите си. Изливаше върху ми цялата любов и привързаност, които Тобит е изливал върху Сара. Истински благородник, съвършен рицар във всяко отношение, чичо Реджиналд беше дълбоко набожен. Постеше три пъти седмично и винаги ходеше в „Нотр Дам“ късно в петък вечер, за да сложи чиста восъчна свещ пред статуята на Девата. Коленичеше върху настлания с камъни под и вдигаше взор към лицето на жената, която наричаше своя Chatelaine. Чичо Реджиналд бе мълчалив човек, имаше сдържан нрав и се обличаше скромно. Беше светец в свят на грешници. Винаги смяташе, че и аз ще бъда същата. Ранните години, които прекарах с него обаче, бяха само въведение към живот, изпълнен с всякакви пъклени злодейства.

Сигурно и преди да започна разказа си, вие помните какво се е случило, как се е променил светът от младостта ми насам. Сега от Средното море из цяла Франция и страните на север бушува война. Голямата чума направи присъствието си осезаемо: извисяващ се жълт скелет, въоръжен с остър сърп, покоси цвета на нашия народ. Азмодий, най-противният от демоните, Повелителят на болестите, пристигна сред нас. Градовете лежат пусти, с улици, осеяни с гниещите, разложени тела. Симптомите са винаги едни и същи: фаталната поява на бубона под мишницата, изгарящото в огън тяло, докато стомахът бълва черна и жълта жлъчка. Димящите погребални клади се превърнаха в отличителни знаци на нашата епоха. Небето е почерняло от дим, докато прекрасната плодородна земя се замърсява, зинала да приеме безбройните мъртъвци.

В младостта ми факултетът по медицина в Парижкия университет напомняше на куче — с настръхнала козина, оголени зъби, челюсти, застрашително зейнали срещу жените, практикуващи медицина — но то още не хапеше. По-късно го стори — по времето на големите убийства в Англия, в лето Господне хиляда триста двайсет и второ, когато започна гонение срещу Жаклин Фелиси, задето упражняваше лекарска професия, без да има практическо обучение. Фелиси заяви, подкрепена от доказателства и свидетели, че е излекувала хора, при които законно практикуващи лекари, притежаващи разрешение и завършили медицина, са се провалили. Освен това поддържаше твърдението (и аз прочетох защитната й реч), че жените предпочитат да бъдат лекувани от себеподобни. „По-добре и по-уместно е вместо мъж, твърдеше Фелиси, една мъдра и проницателна жена, опитна в лекарската практика, да посещава друга жена, за да я преглежда и да изследва скритите тайни на нейното същество.“ Бедната Фелиси, защитата й не издържа. В моята младост беше различно. Бях защитена. Чичо Реджиналд беше високопоставен тамплиер. Беше също опитен хирург и лекар, който бе упражнявал изкуството си в Светата земя на Палестина. Беше участвал в обсадата на Акра и във военни походи в горещите земи около Средното море. Освен това бе запознат с лечебните изкуства на маврите, сарацините и други последователи на Мохамед. О, нека Небесната царица и великият Архангел Рафаил Изцелителят бъдат мои свидетели — чичо Реджиналд беше лекар sans pareil, опитен и прозорлив, истински магистър — майстор в занаята си.