Читать «Чашата на призраците» онлайн

Пол Дохърти

Чашата на призраците

(книга 1 от "Матилда от Уестминстър")

Тази книга се посвещава на паметта

на една обичана и уважавана майка — Вивиан Роуз Селф,

изгубена твърде рано от обичащото я семейство.

Пролог

„Tolle Lege, Tolle Lege.“

(„Вземи и чети, вземи и чети.“)

Свети Августин от Хипон,

„Изповеди“ VIII

„Благослови ме отче, защото съгреших. Минаха много години, откакто…“ — отпуснах се на пети и се вгледах в бялото, восъчнобледо лице на покойника, изпънат на ниската погребална носилка пред мен — отецът игумен, преживял поне осемдесет и пет лета, обвит в погребалния си саван, готов да бъде отнесен от благочестивите монаси в църквата, за да бъде положен там, заобиколен от пурпурни свещи пред олтара — осветено място, където кръжат ангелите, та пълчищата от демони, които дебнат, за да уловят душите на мъртвите, да не могат да пристъпят. По-късно същите тези братя, бедните мъже от обителта на сивите монаси, която се гуши под сенките на катедралата „Сейнт Пол“, щяха да изпеят своята заупокойна молитва, а след това да погребат игумена в осветената земя, за да намери подслон под някой олющен кръст, докато елементите се стопят и настъпи Второто пришествие на Христа.

Описвам отеца игумен като прехвърлил осемдесет и петата си година: сега аз не съм много по-млада. От месеци се подготвях да бъда изповядана от него. За останалите от общността аз съм просто една напуснала усамотената си килия отшелница, по-загрижена да чисти градинските алеи или да търка големите каменни плочи на пода в кухнята. Но игуменът се досещаше за тайната ми. Често, когато другите братя бяха заети, той ме откриваше сред ябълковите дървета или в обраслата градина, където скубех плевелите около езерцето с шараните. Докосваше ме лекичко по рамото или подръпваше ръкава на расото ми и ме канеше да отидем до някое сенчесто дърво или усамотено градинско кътче, където можехме да седим и да говорим за старите времена. Никога не му казвах много, макар че той знаеше коя съм. Как бях служила на кралицата-майка — Изабела Френска. Как бях с нея от времето, когато слезе в пъкъла, до мига, когато се въздигна към славата, само за да пропадне отново. Как се бях подслонявала дълго в сянката на Вълчицата, бидейки ученичка на „тази нова Йезавел“. О, да, също като рицар със спуснато върху лицето забрало на шлема, аз бях в центъра на онази кървава, оплетена схватка, когато великите увисваха на бесилката или коленичеха, подобно на Едмънд от Кент, като вързано на синджир куче до някоя порта, а някакъв пиян престъпник отсичаше главите им. Имах доверие на игумена. Правех намеци и разказвах истории, имайки предвид понякога великите лордове, изправили се до един пред Божия съд. Описвах сънищата си — гниещи по ешафодите трупове или мъже с покрити с качулки лица и с кинжали в ръце, прокрадващи се през вътрешните дворове посред нощ; потайни срещи в зле осветени стаи; походи на армии и цвилене на бойни коне; големи пирове и тържества, където вината от Бордо и Испания се лееха като вода от счупена бъчва; захаросани плодове, великолепни гоблени и изискано украсени стаи; безмълвно, потайно извършено убийство във всичките му отблъскващи форми; моите срещи със синовете и дъщерите на праотеца на убийците Каин.