Читать «Чашата на призраците» онлайн - страница 6

Сатаната обаче не ме беше забравил. На празника на свети Лука, внезапно, като крадец през нощта, смъртта отнесе отеца игумен. Намериха го в леглото му, изпънат леко на една страна, със зинала уста и изцъклен поглед: душата му отдавна беше отишла при Бога. Попитах отец Бруно, пазителя на скриптория, внимателен, начетен човек с приведен гръб и лице като на объркано врабче, дали мога да поднеса собствените си последни почитания. Той се съгласи, затова коленичих пред тялото на отеца игумен. Прекръстих се и набързо изрекох молитва, която бях научила като дете, сетне затворих очи. Дадох обещание, сторих обет пред игумена — все пак щях да се изповядам, но не пред някой свещеник, когото не познавах, или пред някого от братята, който щеше само да се отдръпне, обзет от ужас. Отецът игумен можеше да стои от другата страна на завесата, разделяща живите от мъртвите, и да ме изслуша.

Този път, след като дълго бях гледала тялото му, аз се надигнах и забелязах късче пергамент върху малката писмена маса, където игумена имаше навика да седи и да размишлява над някой часослов. Заслушах се напрегнато. Послушниците, поставени на стража отвън, бъбреха помежду си. Безшумно се приближих до писалището и взех пергамента. Веднага разпознах Боеций — откъс от труда му „Утехата на философията“. „Самата ми сила, заявява Съдбата, е в неизменното ми движение. Аз въртя своето колело, което движи кръговрата. Доставя ми наслада да правя така, че най-низшите да се оказват на върха, а най-висшестоящите — на дъното. Отведете ме до върха, ако искате, но само при условие, че не смятате за несправедливо да потънете, когато правилата на играта го изискват.“ Усмихнах се. Отецът игумен беше оставил това послание само за мен. Изменчивото колело на Съдбата ме е завъртало чак до дъното, после до върха и след това отново до дъното. Познала съм славните радости на победата и горчивите пепелища на поражението.

Отецът игумен винаги е бил добър към мен, даваше ми дребни петачета или по някоя сребърна монета. Бях ги скътала грижливо. Срещу дребни пари едно момче, което прислужваше в манастира, отиде до продавачите на пера и пергамент в Чийпсайд. Когато се върна, донесе рула велен, мастило, подострени пера, пемза и пясък за поливане на мастилото — всичко, от което би имал нужда един служител в кралския съд или писар в архива. Ще спазя обета си в тъмните часове на нощта. Ще купя още свещи и ще ги паля, за да напиша своята история и тази на Изабела, която въртеше Колелото на съдбата и правеше така, че крале и принцове, лордове и дами, могъщите и великите, биваха сравнени със земята, докато други биваха издигани с ликуване. Ще напиша за другата голяма любов на живота ми — изучаването на лечителската наука. Отецът игумен знаеше за изкуството и умението ми, но аз отказвах да го практикувам, макар че той ми показа манастирската библиотека. Приключила съм с ученето. Прочела съм книгите, били те ислямски като „Пълен наръчник на медицинското изкуство“ от Хали Аббас, тези на древните като „Хербария“ на Диоскурид, Галеновата „Терапевтика“, „За медицината“ на Целиус или текстовете от Салерно и Монпелие. Знам как да смеся мъх и пресечено прясно мляко така, че да приготвя прах, който да излекува и най-ужасната рана. Мога да ви кажа дали даден човек е отнел сам живота си, дали е умрял от нарушение в движението на телесните течности, или е умрял от смърт, различна от естествената. О, да, убийството във всичките му образи! Като първия, когото изучавах — сър Хю Пурт, проснат на двора, със счупен като орех череп, от който изтичаха кръв и мозък — първия път, когато пристъпих през онези мрачни двери в Къщата на Тайнствената Смърт. Да, ще започна оттам, но първо, как пристигнах там?