Читать «Чашата на призраците» онлайн - страница 10

— Трябва да бъдем смирени — твърдеше чичо Реджиналд — и да сме наясно докъде се простират възможностите ни. Билките са нашите оръжия, стрелите в колчана ни, онова, което можем да контролираме — както и чистотата при работата. Матилда — наставляваше ме той, докато крачеше нагоре-надолу из някоя стая, — причината за инфекцията не ми е известна, но резултатите от нея са навсякъде около нас. Затова измий ръцете си, почисти една рана, сложи чиста лапа и помни, че мръсотията и смъртта вървят ръка за ръка.

В продължение на осем години това беше животът ми, самата ми същина и душа — от първия му цъфтеж до пълното узряване. Чичо Реджиналд! Нямаше значение дали подтичвах до него покрай редица от легла, или бивах изпращана като пратеник в града да купя това или онова. Другите млади жени се омъжваха, но чичо Реджиналд беше моят живот. Дано Бог му даде покой. Бог е свидетел, че прекарах по-голямата част от живота си, поне тази част, посветена на медицината, подчинявайки се на неговите правила.

Животът ми с чичо Реджиналд свърши, както казах, на дванайсети октомври 1307 г., четвъртък, когато Филип Френски, Филип „Хубави“, със светлосините очи и сребристата коса, връхлетя като ястреб и разруши Храма. Двамата с чичо бяхме извън Париж на посещение в една ферма на Ордена: полята около нея изобилстваха от билки. Непредвидено се върнахме в града. Чичо реши да остане в малка кръчма недалеч от портата „Сен Дени“. От настлания й с калдъръм двор виждах извисяващите се бесилки на Монфокон и покрития с червени керемиди покрив на манастира на Filles de Dieu, Благочестивите Божии сестри, които винаги даваха на осъдените престъпници, докарани тук, за да увиснат от голямата бесилка над зейналата отдолу огромна яма, по една последна чаша вино. В онзи ужасен ден чичо ми се държеше като човек, осъден да загине на тази бесилка. Беше разтревожен, напрегнат и ми нареди да остана в стаята си високо под стрехите на старата кръчма.

Аз, разбира се, отчаяно исках да се върна в Париж. Дъщеря на фермер, бях се отегчила от красотите на природата, от нейните открити поля, усамотени ливади, мрачни чифлици, гъмжащи от плъхове хамбари и смълчани, криволичещи изровени селски пътища. Изпитвах единствено задоволство, че ще трябва да ги изоставя и да се гмурна отново в големия град Париж, така нетърпеливо и жадно, както някой бедняк би налетял на купчина сребърни монети. Бях обикнала града с различните му пазари: Плас Мордар, където ходех за хляб, Гран Шатле — за месо, Сен Жермен — за наденици, Пти Пон — за брашно и яйца, големия пазар за билки на кея на Ил дьо ла Сите, или пазарът „Дез Иносан“, където можеше да се купи каквото поискате. Шумът и веселата глъчка постоянно ме съпътстваха. Хора се блъскаха и бутаха, шепнеха и крещяха: