Читать «Пазителят на Портите» онлайн - страница 7

— Кой е този? — прошепна Уотърс.

— Не знам — отвърна Брамуел. — Но е добре облечен и е пронизан със собствената си сабя. Това убийство ли е или самоубийство? — Той се взря по-отблизо и прошепна дрезгаво: — Мисля, че го познавам. Бог да ни е на помощ, това е съдията лорд Стивън Берисфорд.

В кръчмата „Заключено сърце“ на Улицата на прасетата, близо до Улицата на пилетата, Уормууд, професионален убиец, седеше тихо в един шумен ъгъл, където подът беше подгизнал от урината на плъховете. Мърляв просяк, облечен в дрипи, се приближи към масата, като се кланяше и умилкваше. Уормууд го срита и съществото побягна към другия край на дългата, мрачна кръчма. „Сигурно ли е — мислеше си убиецът, — че тук съм в безопасност? Дали Пазителят на Портите ще спази сделката?“ Минаваше девет часа вечерта, а кръчмата беше още пълна с пияници. Врявата беше оглушителна. Уормууд се взря през праха. Шумът идваше от друго помещение, разположено надолу по стълбите, в далечния край. Уормууд си поръча още ейл, но когато му го донесоха, го върна, като се оплака, че е мътен и вместо това поиска чаша херес. После стана от мястото си, прекоси залата и слезе по стълбите в мръсната, претъпкана зала. Огромна тълпа се беше събрала там. Лордове, благородници, писари и чираци пиеха рамо до рамо с престъпници — и от простолюдието, и от добро потекло. Всички те стояха около посипаната с трици дупка, крещяха и сключваха облози. В самата яма два огромни петела с прашна и окървавена перушина се биеха като свирепи гладиатори. Те се обикаляха и кълвяха, докато единият не падна в прахта като купчина подгизнали от кръв пера, а конкурентът му, покрит в съсиреци, изпъна шия и триумфално изкукурига.

Уормууд потрепери и се огледа. „Кога ли — помисли си той — ще дойде пратеникът?“ Една проститутка, пищна и хубава, с блестяща коса, която падаше до белите й, голи рамене, го изучаваше. Черният грим около очите контрастираше рязко с кожата й с цвят на слонова кост. Тя се усмихна на Уормууд и задвижи тялото си подканящо, като се протягаше прелъстително, а очите й не се отместваха от него. Със затоплен от виното стомах и кипнала кръв, убиецът й се усмихна. Защо не? Беше направил онова, което Пазителят искаше. Беше заслужил наградата си. Той почувства как слабините му потръпват. Малко удоволствие? Защо не? Той тръгна към нея.

— Госпожо, мога ли да те почерпя?

Убиецът тайно се поздрави за учтивите си маниери. Той знаеше как да се държи с една дама, макар и да беше нощна пеперуда. Жената му благодари с поглед и те се върнаха на мястото, което Уормууд си беше намерил до един прозорец.

— Ти си шотландец. Акцентът те издава.

Гласът на жената беше мек и гърлен. Тя седна близо до Уормууд. Той усети сладникавия й парфюм и почувства топлината на бедрото й до своето. Както всички мъже в присъствието на красива жена, той знаеше, че трябва да говори. Поръча две чаши вино и започна да забавлява момичето с измислици за своето положение и занимания, намекна й за богатство и се усмихна на коментара й, че шотландците са големи пиячи и страхотни любовници. Часовете минаваха и кръчмата започна да се опразва. С вид на човек, който не приема отказ, жената стисна Уормууд за китката.