Читать «Пазителят на Портите» онлайн - страница 2

Нито веднъж не беше виждал Монаха да се прекръсти, да каже някаква молитва или да спомене нещо за Бога, за Исус Спасителя.

Хари се обърна, намръщи се и плю в бялата пепел. И други подмолни напрежения съществуваха между поклонниците. В далечния ъгъл на залата червендалестият, брадат Мелничар се беше събудил и ровичкаше за гайдата си.

— Я заспивай пак, пияницо! — промърмори Хари.

До Мелничаря Готвачът, на чийто крак имаше язва, водеше яростен спор с намусения Стюард. Хубавата, но превзета Игуменка продължаваше да въздиша тежко и, следвана от своя красив Манастирски капелан, обикаляше из помещението от една група поклонници на друга, сякаш смяташе всички останали за недостойни за компанията й. Хари презрително я разглеждаше: одеждата й беше от най-фина тъкан, а полуботушките й от мека кожа бяха украсени с изкуствени перли. Тя си играеше с медальона на шията си, украсен с онази глупава фраза „Любовта побеждава всичко“ и галеше дребното си кученце, което хранеше с най-хубав хляб, накиснат в мляко.

— Хубава сбирщина — промърмори Хари, като потри лице.

— Сър! Добре ли си?

Хари вдигна поглед.

— Доколкото е възможно, мастър Чосър.

Очите на Хари станаха предпазливи. Той харесваше спътника си, но внимаваше с него — беше чул забележката на Правника какво влияние имал Чосър в съда. Дипломат, поет, митничар, Чосър изглеждаше винаги весел с блестящите си очи, усмихнати устни, румено лице и добре подстригани мустаци и брада. Умът му сече като бръснач, помисли си Хари. Наблюдателен и съобразителен, Чосър имаше навик да отбелязва шеговито слабостите на хората.

Чосър седна на стола до Ханджията.

— Този хан не е толкова добър, колкото „При мантията“ — промърмори той.

Лицето на Хари разцъфна в усмивка.

— Благодаря, сър. Истина е! Критичният му поглед обходи помещението.

— Рогозките са чисти и масите изстъргани, но паят е стар и има твърде много подправки. — Той сбърчи нос и приятелски потупа Чосър по рамото. — Слава Богу, пролетта идва! Скоро ще можем да хапнем угоени петли, прясно агнешко и свинско, което се топи в устата, нали?

— Но не преди да сме стигнали Кентърбъри.

— Да. — Хари си пое дъх, загледан в бялата пепел в огнището. — Искам да стигна там, да изкача на колене стълбите до параклиса на Богородица и да отдам почит на костите на блажения мъченик.

— Защо? — попита Чосър.

Хари се усмихна, но поклати глава.

— Мастър Чосър, не бива да питате. Това е моя тайна.

— Толкова много тайни — прошепна поетът и протегна крака. — Забелязал ли си колко много от нашите поклонници се познават помежду си?

— Да, мастър Чосър. Забелязах също, че и ти познаваш много от тях.

Беше ред на придворния поет да се усмихне загадъчно. Той посочи към прозореца на кръчмата, по който се стичаха дъждовни капки.

— Ако продължи така, ще ни трябва кораб, за да стигнем Кентърбъри.

— Ако продължи така — духовито отвърна Хари, — никога няма да стигнем свещената гробница. — Той посочи към спътниците си. — Те ще се хванат гуша за гуша преди да падне мрак.

— Ами твоят облог, Хари? Ханджията сви устни.