Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 49

Безпомощната му жертва продължаваше да стои със сведена глава.

— Не желая да чувам нищо повече за Мандевил! — добави Ранулф. — Да ти кажа ли истината, сър Хю? Нашият приятел тук е стар и уморен. Вече няма сили да броди по полята и всеки миг да бъде нащрек за хората на шерифа. Ще му се да си намери уютно местенце, където да се приюти, някое малко леговище, където да си свие гнездо и да прекара остатъка от дните си. Вече не може да почука на вратата на някой манастир и да се провъзгласи за кандидат послушник или послушник, защото хората ще го проверят. Подозирам, че нашия добър приятел тук се е върнал през източните пристанища, където не биха могли да го забележат или разпознаят. Чул е за заклинателя абат Стивън от „Сейнт Мартин’с“ и е подготвил номера си, дори се е дамгосал сам, и е дошъл да потърси помощ.

— Обаче твърдеше, че се е срещал с архидякон Ейдриън и доминиканците от „Блекфрайърз“?

— Може и да се е срещал през годините. Но мога да се хвана на бас, че мастър Тавърнър разчита, че тези заети хора няма да си спомнят за него. Пристигнал е в „Сейнт Мартин’с“, където другите братя не са му обърнали внимание, обаче за абат Стивън той е бил като дар небесен. — Ранулф посочи с ръка стаята наоколо. — На нашия приятел е било оказано гостоприемство: добра храна и питие, меко легло, топла стая. За нищо не е трябвало да се тревожи. Би могъл да остане тук три-четири години, за да ближе раните си, и да си тръгне, когато си поиска.

— А Мандевил? — попита Корбет.

— Ако си спомням правилно — отговори Ранулф, — нашият приятел е роден в Есекс. Би трябвало да знае всичко за местните легенди. Разбира се, при завръщането ще да е освежил паметта си — в „Сейнт-Мартин’с“ има хроники и летописи. Вероятно доброволно се е наел да помага на брат Елфрик и научил малко повече за прогонването на духове и черните изкуства, да не говорим пък за неговия покровител, демона Джефри Мандевил. Тавърнър е умен, може да чете и, както подозирам, доста добре се справя с няколко езика.

Корбет се изправи, отиде при Тавърнър и застана пред него:

— Погледни ме! — заповяда той. — Аз съм пълномощник на краля.

Тавърнър вдигна глава и очите му се напълниха със сълзи. Той стисна молитвено ръце:

— Милост, благородни господарю! — изплака той. — Беше ми студено и бях самотен!

— Продължава да играе! — разсмя се Ранулф.

— Матю Тавърнър, Джон Карфур, Джефри Мандевил, който и да си ти, мисля, че си мошеник, роден и закърмен измамник. Вероятно мислиш, че хитруването е просто риск на занаята. — Корбет преглътна усмивката си. — Ти си доказателство за старата поговорка: „Само един мошеник може да разпознае другия!“. Ранулф-ат-Нюгейт е прав, нали? Не лъжи! — Корбет затисна с пръсти устните на Тавърнър. — Ако лъжеш, Тавърнър, ще те измъкна навън и ще те обеся!