Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 50

— Не можете да го направите! — започна да вие мъжът. — Не съм сторил нищо лошо!

— Крал си. Мамил си. Хайде, мастър Тавърнър, никой не иска да те беси. Дори нямам желание да те накарам да напуснеш абатството. Повече ме интересува убийството на абат Стивън.

Старият мошеник въздъхна и се втренчи в краката си. Той се усмихна лукаво на Ранулф.

— Сега си спомних за теб. Бог да прости майка ти, Ранулф, аз много я харесвах. Тя умря от някаква болест, нали? Няма да забравя гъстите й червени коси, които падаха тежко чак до кръста, тесните й рокли, начина, по който се движеше.

Той вдигна ръка.

Лицето на Ранулф беше неподвижно като камък.

— Не искам да те засягам! В много отношения тя беше по-благовъзпитана от много придворни дами!

Изражението върху лицето на Ранулф се смекчи.

— Тя те обичаше — продължи Тавърнър. — Наричаше те своя гордост и радост.

— Престани! — извика Ранулф и направи с ръката си жест, сякаш режеше нещо.

Корбет забеляза, че той е готов да избухне в сълзи.

— Тя те обичаше — настоя Тавърнър. — Аз съвсем те бях забравил до този момент. Ти винаги седеше в ъгъла и наблюдаваше оттам, когато ви посещавах, също като малко котенце. А сега, виж ти! Боец, кралски служител! Слава на Бога! Човек може само да се чуди на капризите на Фортуна! Имаш пълномощия от краля, а? Не като мен, нещастния! — Той стисна устните си. — Бог да ми прости, сър Хю, аз настина опитах всички измамни номера, които знам. Нямам намерение да те правя на глупак. Едно от най-големите чудеса в живота ми е, че още не са ме обесили. Веднъж един старец ми каза: „Никога няма да се качиш по стъпалата. Никога няма да почувстваш примката около врата си, но няма да умреш от своя смърт.“ Всичко се превърна на прах и пепел. Всичките ми планове и кроежи не доведоха до нищо. Трябваше да бягам в чужбина. Известно време пътешествах из германските държави. Върнах се и слязох на сушата в Хънстантън, премръзнал, клет и болен. Тръгнах към вътрешността на страната. Знаех, че трябва да предприема нещо. Бях изморен от всичко. Исках топло легло и храна, закрила срещу закона, шерифите, съдебните пристави и разсилните в съдилищата. Заминах за Илай и започнах да прося пред катедралата. Там чух за абат Стивън и „Сейнт Мартин’с“. Започнах да се правя на малоумен, на ясновидец, на бедна душа, обладана от демон на име Мандевил и накрая пристигнах тук.

— Абат Стивън повярва ли ти?

— Нали чухте какво каза Ранулф, сър Хю. Навремето аз бях най-добрият. Вземали са ме за епископ, а в един случай дори и за кралски съдия!

Корбет прикри усмивката си.

— Чувствах се виновен, но какво друго ми оставаше? Абат Стивън беше любезен и благороден. Понякога го улавях да ме наблюдава внимателно. Човек можеше да види притаена усмивка в ъгълчетата на очите му. Понякога се питах дали пък не заговорничим заедно? Толкова искаше да докаже, че една човешка душа може да бъде обладана! — Той посочи с ръка край себе си. — Даде ми тази стая, топли дрехи, хубава храна. Каза ми, че мога да остана тук, докато всичко свърши. След известно време разбрах колко твърдо е решен да докаже тази история. Беше щедър и аз направих всичко по силите си за него.