Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 51

— А през нощта, когато беше убит?

— Нямам нищо общо с това! — извика Тавърнър. — Бях тук, свит като птиче в гнездото си, и спях дълбоко. Защо би трябвало да желая смъртта на абат Стивън, на приора Кътбърт или на някого другиго? Досега не ме закачаха, обаче Кътбърт е суров човек. Може да ме накара да си тръгна. Ще ти бъда благодарен, сър, ако се застъпиш за мен!

— Ще изглежда доста странно, ако Джефри Мандевил внезапно престане да се появява! — прекъсна го Ранулф.

Тавърнър се засмя през напуканите си устни:

— Помислих за това. Вече се питах дали да не ида да се помоля на гроба на абат Стивън и да изнеса едно от най-хубавите представления в живота си.

— О, разбирам! — разсмя се Корбет. — Чудотворно изцеление?

— Защо пък не? После щях да ида се срещна с архидякон Ейдриън. Той навярно би могъл да помогне.

— Досещаш ли се за някаква причина абатът да бъде убит?

— Не, сър Хю. Това тук е богобоязливо братство. Корбет си спомни изпълнените с омраза думи, изсъскани към него миналата нощ. Тавърнър беше лукав човек, който винаги бе живял благодарение на острия си ум, той сигурно би усетил, ако нещо не е в ред.

— Сигурен ли си? — настоятелно попита той. — Никакво сериозно съперничество, никакви тежки вражди?

— Не, доколкото знам. Абат Стивън се държеше кротко, говореше тихо, обаче умееше да налага волята си. Беше въздържан, но непреклонен. В това абатство думата му беше закон.

— А отношенията му с членовете на съвета? Когато се правеше на Мандевил, каза, че кръвта на абат Стивън лепне по ръцете им!

— Преструвах се.

— Така ли? — настоя Корбет. — Или мислиш, че разпрата за Кървавата ливада е прекипяла в нещо по-лошо?

Тавърнър направи гримаса.

— Знам само, че всички определено се бояха от него и се отнасяха към него със страхопочитание.

— Освен когато е ставало дума за Кървавата ливада.

— Абатът споменаваше за това. Веднъж го попитах защо не се съгласява с исканията им. „Това е свято място“, отвърна той. „Там се намира гробът на царствен мъченик, който трябва да остане да почива в мир.“

— Имаше ли нещо друго? — настойчиво продължи Корбет.

— Изглежда, че абатът имаше слабост към този послушник, Пердитус. Често ги виждах да разговарят задълбочено.

— За какво?

— О, абатът беше зает човек. Мисля, че му олекваше, когато говореше с Пердитус. Не е чудно, че другите монаси го наричаха „сянката на абата“.

— Би ли могъл Пердитус да убие абата?

— Не.

— Защо си толкова сигурен?

— На сутринта, когато абат Стивън бе намерен убит, аз минах оттам, много преди зазоряване, както правех често. Абатът обичаше да говори и с мен. Чаках до килията на Пердитус. Той се събуди и ме пусна в стаята си. — Тавърнър се почеса по носа. — Аз познавам хората, кралски служителю, и мога да се закълна: Пердитус обожаваше своя абат, а когато го срещнах онази сутрин, не беше нито разстроен, нито тревожен. Разбира се, всички това се промени, когато не успя да събуди абат Стивън.