Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 38

Ранулф усети тръпки по гръбнака си и потупа ръкохватката на камата. Ненавиждаше селските местности; според него те бяха по-опасни и заплашителни от която и да е уличка в Съдърк. Корбет вече се канеше да се връщат, когато чу как в далечината протръби ловджийски рог. Ранулф изруга тихичко, а острият зов се повтори още веднъж и още веднъж.

— Лесно е да се подиграваш на призрака на Мандевил — промълви Ранулф. — Но тук, в тъмнината, сред стелещата се наоколо мъгла…

— Питам се какво ли може да бъде? — прошепна Корбет. — Защо започва отново? И каква връзка има с тези убийства?

— Дали да не опитаме да го намерим? — предложи Чансън.

— Не сега, много е тъмно да се преследват призрачни ловджии!

И кралският служител се върна през вратата в градините на абатството. Корбет нареди на Ранулф и Чансън да се върнат в странноприемницата.

— Не се разделяйте! — предупреди ги той.

Ранулф направи знак на Чансън да тръгва, после дръпна Корбет за ръкава и го вмъкна зад една от опорите на защитните стени.

— А ти, господарю?

Корбет усети, че спътникът му го следи напрегнато.

— Знаеш заповедите на лейди Мейв! — настояваше Ранулф. — Не бива да те оставям самичък! Тук може и да е Божи дом, но е също и гнездо на убийства с всички тези самотни покои, пусти галерии и ходници. Всички монаси толкова си приличат! — Ранулф внезапно спря. — Всеки от тях е в състояние да ти забие камата или да пусне някоя стрела в мрака.

— А кралят? — попита Корбет. Искаше да реши един проблем, който го човъркаше още от момента, когато напусна Норич. — Тогава защо започна, Ранулф? Не изпълняваш ли преките му заповеди?

Ранулф отстъпи назад и се облегна на стената.

— Хайде, Ранулф-ат-Нюгейт, главен секретарю на канцеларията на Зеления восъчен печат! — продължи да го задява Корбет. — Докъде искаш да се издигнеш? Защо кралят те взе под ръка и тръгна да се разхожда с теб в розовата градина?

— Значи си ме шпионирал, господарю?

— Е, Ранулф, не беше необходимо да го правя. Почти всички в двореца на Норичкия епископ са те видели.

— Ревнуваш ли? Корбет само се изсмя.

— Извинявай! — каза припряно Ранулф.

— Ранулф, Ранулф! — Корбет стисна рамото му. — Ти някога скиташе из уличките на „Уайтфрайърз“ и Съдърк. Ранулф плячкаджията, кречеталото, нощният скитник, разбойникът! Сега си кралски служител, имаш ленени ризи и вълнен панталон, дебели топли мантии пазят раменете ти, а около кръста ти е препасан широк кожен колан. На краката си носиш испански ботуши с подрънкващи шпори, на бедрото ти висят меч и кама. Ти пазиш кралския печат, ти си кралски човек в мир и война. Какво повече искаш, Ранулф-ат-Нюгейт? Имаш парички, дадени на съхранение при златарите в Лондон. Наел си един селски свещеник да пее молитви за душата ти. Колко коня притежаваш — три или четири, включително и онзи, арабския, в конюшните ни в Лейтън? Умееш да изписваш всякакви писмена, да сложиш подпис, да подпечаташ указ, да издадеш прокламация. Сега дори вървиш под ръка с краля. Защо, Ранулф-ат-Нюгейт? Вярва ли ти той? А ти вярваш ли ми, Ранулф?