Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 36

Канеше се да отиде и да вземе факла от поставката й в стената, когато камбаната на абатството заби като за тревога; това беше не бавният мелодичен звън, който подканва за молитва, а остри и бързи удари.

— Господи и вие, всички светии! — каза приорът Кътбърт. — Сега пък какво се е случило?

Някой заблъска на вратата и Чансън я отвори. Брат Ричард, който се грижеше за бедните, се втурна задъхан вътре с протегнати към приора ръце.

— Отче, трябва да дойдеш и да видиш! И ти, сър Хю!

— А аз? — попита Пазача край портата.

— Прибирай се у дома си! — заповяда Корбет. — Но по-късно пак ще си поговорим, Пазачо!

Корбет излезе в студения нощен въздух и забърза, като се опитваше да върви в крак с брат Ричард.

— В църквата — светотатство, богохулство!

Те изкачиха стъпалата и минаха през главния вход. Отляво на Корбет един монах продължаваше да бие камбаната.

— Благодарим! — извика кралският служител. — Разбрахме, че нещо не е в ред! — Той хвана монаха за ръката. — Но какво?

Брат Ричард посочи към нефа. В олтара още горяха няколко свещи. Корбет огледа входа към преградата. Ранулф пръв го видя.

— Ангели небесни! — задъха се той. — В името Божие, какво е това?

Корбет усети, че настръхва. Брат Ричард се отдръпна назад, а той пое през нефа. Стъпките му отекваха кухо. Чуваше зад себе си гласове. Когато доближи, стомахът му се сви. От гредата над вратата на преградата висеше и се полюляваше труп на котка с прерязано гърло, окачен за опашката. Видът на полюшващото се тяло с настръхнала козина и локвата кръв отдолу разбуниха стомаха му и той усети как вътрешностите му се надигат. Корбет вече се готвеше да отвърне поглед, когато видя парче пергамент, забодено върху трупа. Той покри уста с ръката си и го дръпна. Докато го откачаше, пръстите му докоснаха козината и Корбет почувства, че ще повърне.

— Ранулф! — извика той. — За Бога, погрижи се за това! Като мърмореше и ругаеше, неговият довереник свали долу трупа. Брат Ричард се втурна с дървено сандъче, което бе намерил в камбанарията. Ранулф постави котката в сандъчето и го отнесе през една странична врата. Корбет за миг остана на мястото си и дълбоко пое дъх. Почувства, че стомахът му се успокоява.

— Добре ли си, сър Хю?

Беше Чансън. Лицето на господаря му бе пребледняло.

— Не е заради бедното създание — отвърна Корбет, — но беше ужасно да го гледаш как се полюшва там!

Той отиде във вътрешността на църквата. На светлината на една факла прочете надрасканото на пергамента. Думите бяха разкривени, сякаш изписани от дете върху плоча:

„ПРАВОСЪДИЕТО ЩЕ СЕ ИЗПЪЛНИ. МЕЧЪТ НА МАНДЕВИЛ НЕ ЩЕ ОТМИНЕ ТОЗИ ДОМ!“

Корбет внимателно го разгледа. Пергаментът би могъл да бъде взет отвсякъде: беше оръфан, замърсен, черното мастило се бе разтекло, а думите бяха преднамерено разкривени, за да скрият почерка на пишещия. Корбет го подаде на приор Кътбърт.

— Откъде е котката? — попита той.

— Една от многото, които се навъртат тук, сър Хю. Te са във вечна война с плъховете от нашите хамбари. Безсмислена жестокост!

— Да — съгласи се Корбет.