Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 35

— Покрийте трупа на Гилдас! — заповяда приорът Кътбърт.

Елфрик отиде до един сандък. Извади голямо парче бяло платно и го метна върху трупа. Корбет го наблюдаваше, докато привърши.

— И кое те кара да мислиш, че е Мандевил? — попита той, обръщайки се към Пазача. — Аз не вярвам в призраци. Не вярвам, че мъртвите могат да яздят. Гилдас е бил убит от човек от плът и кръв!

— Гилдас е бил убит от зъл дух! — Върху лицето на Пазача се появи лукав израз. — Това е предупреждение за добрите братя тук.

— За какво? — остро попита приорът Кътбърт. Пазача пристъпваше от крак на крак.

— Аз така мисля! Аз така мисля! Абат Стивън се канеше да позволи да построите вашата странноприемница в Кървавата ливада, да оскверните светата погребална земя.

— Откъде знаеш? — заповеднически попита Корбет.

— О, знам, откъдето знам! — отвърна Пазача. Той почука с пръст главата си отстрани. — Слушам какво говори вятърът!

— А сега ще слушаш мен! — заяви Ранулф и го стисна за рамото. — Кажи на господаря ми откъде знаеш!

— Абатът ми каза! — Пазача се гърчеше в хватката на Ранулф. — Свали си ръката от мен, Червенокоси!

Корбет кимна на Ранулф, който се отдръпна.

— Това е ново за мен! — обади се брат Хамоу. — Защо нашият отец абатът ще разправя такива неща на един отшелник, а не на членовете на нашия съвет?

— Защото може би е било само хрумване! — обясни Пазача. — Нали знаете, абат Стивън обичаше да се разхожда извън стените на абатството, с броеница в едната и разпятие в другата ръка. А ти, сянка негова — посочи с пръст той Пердитус, — винаги вървеше зад него. Е, в деня, преди да умре…

— Наистина — прекъсна го Пердитус. — Абатът спря и поговори с теб.

— Попитах го защо е толкова кахърен — продължи Пазача. — „Странноприемницата“, бързо отвърна абатът. „Може би ще трябва да разреша да се построи нова?“ Изглеждаше разсеян и продължи разходката си. Казвам истината, казвам истината!

Корбет погледна назад към покрития с платно труп, после към останалите. Чансън пазеше вратата. Ранулф се бе подпрял, вперил очи в господаря си, нащрек и зорък като котка. Монасите стояха като статуи, сякаш не можеха да проумеят какво се е случило.

Ще ви поразпитам по-нататък, помисли Корбет. И все пак той си припомни просторните сгради на абатството, портата на Юда, задната врата, самотните полета и градините вън, под стените. Сега се стъмваше рано. Убиецът на Гилдас би могъл спокойно да се промъкне под прикритието на суматохата, предизвикана от смъртта и погребението на абат Стивън, както и от пристигането на Корбет.

— Мисля, че в момента не можем да направим нищо повече! — заяви Корбет. — Вече става късно.