Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 168

Ранулф не се впечатли от хаоса и суматохата. Блъсна Чансън встрани и се втурна да преследва послушника. Пердитус вече беше долу и побягна през вратата. Измъкнал бързо меча си, Ранулф се понесе след него. Докато се плъзгаше и препъваше върху леда, той не обръщаше никакво внимание на монасите, които блъскаше по пътя си: очите му бяха приковани единствено в бягащия пред него човек, чието сиво расо се вееше, докато той минаваше като вятър край постройките, през дворовете, сновейки насам-натам. Ранулф го следваше. Отначало помисли, че убиецът се насочва към някоя от страничните врати или дори към конюшните. Той скъси разстоянието помежду им. Пердитус стигна до стълбите на избите и бързо се вмъкна надолу. Ранулф го последва, изненадан, че вратата не е заключена или зарезена. До него достигна шляпането на сандали и Ранулф спря, за да си поеме дъх. Остави меча, взе прахан и запали една от факлите в поставките на стената. След като тя се разгоря, той стисна меча и предпазливо пое надолу по ходника, като се притискаше до стената, протегнал факлата пред себе си. Отмина сводестите складови помещения. Чудеше се какво ли е намислил Пердитус. Отзад Корбет, изкрещя името му.

— Връщайте се! — извика в отговор Ранулф. Пердитус беше изкусен враг, обучен войник. Ранулф се боеше, че е взел лък и стрели и е устроил засада. В края на коридора блестеше светло петно: Пердитус се намираше в складовото помещение в дъното, където абат Стивън бе намерил мозайката. Ранулф внимателно наблюдаваше светлината. Очакваше да види как Пердитус, въоръжен с лък и стрели, се появява на входа. Но освен една движеща се сянка, не съзря нищо друго. Той се промъкваше все по-близо. На входа спря и захвърли факлата на пода. Тихичко слезе по стълбите и замря от удивление. Оставил меча и камата на пода край себе си, Пердитус бе коленичил и се взираше в мозайката.

— Прекрасна е, нали? — прошепна той, проследявайки очертанията с пръст. — Нали знаеш, абат Стивън я обичаше. Искаше да я извади и да я постави в храма. Нали си съгласен, че е прекрасна, Ранулф?

— Да, да, съгласен съм!

— Трябва да остане тук — продължи Пердитус. — Тези мърморещи монаси не могат да разпознаят истинската красота, когато я видят.

— Ти уби архидякон Уолъсби и приора Кътбърт! — заяви Ранулф.

— Не ме е грижа за тях. Тъй или иначе, те бяха белязани от смъртта. Жалко, че не успях да свърша цялата тази отегчителна работа! Но теб никога не съм искал да убивам. Абат Стивън щеше да те хареса. Опитах се да предупредя Корбет. Просто исках да си тръгне и да остави тези грешници на моя съд. — Отново погали мозайката. — В действителност, съжалявам само за две неща: трябваше да действам по-бързо и да уредя смъртта на всички онези проклети монаси. Второто, за което съжалявам е, че не видях майка си. — Усмихна се на Ранулф: — Но пък по-добре е, че тя не ме видя като разбойник, с вързани ръце и крака, нали? Кажи ми истината, Ранулф-ат-Нюгейт: в Лондон ще ме обесят, нали?