Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 167

Пердитус се бе обърнал и гледаше архидякона с леко наклонена встрани глава. После хвърли крадешком озадачен поглед към Корбет. Монасите седяха, замаяни от поразителните разкрития. Убиецът беше прав: те бяха хора с прекършен дух, знаеха, че носят някаква отговорност за кървавите събития в това абатство.

— Сър Хю, нима казваш, че не аз съм убил Тавърнър? Че този е виновникът? — Пердитус потупа ръката на архидякона. Уолъсби рязко я отдръпна.

— Нищо не можеш да докажеш! — настоя Уолъсби. — Истинският убиец е този човек. — Лицето му придоби грозно изражение. — Трябва да вържете ръцете му като на обикновен злодей. Трябва да бъде отведен в Лондон и изправен пред кралския съд за убийство, богохулство и светотатство. Да виси с клуп около врата, докато лицето му стане пурпурночервено, а краката му започнат да подритват. Подходящ край — подигра се той, — за сина на нашия свят абат Стивън!

— Ще увисна ли? — попита Пердитус с ококорени от ужас очи. — Но аз съм ръкоположен духовник!

— Не, не си! — надсмя се Уолъсби. — Ти си…

Корбет предусети опасността, но беше твърде късно. Засегнат от подигравателните подмятания на Уолъсби, Пердитус внезапно скочи на крака. Той грабна един стол и го хвърли към Корбет. Кралският служител успя да се отмести и столът се разби зад него. Уолъсби не беше толкова бърз. Пердитус измъкна кама от ръкава на расото си и преряза врата на архидякона, от дясното му ухо чак до под брадичката. Архидяконът се наклони напред с ръце, притиснати към раната. Кръвта извираше между пръстите му. Ранулф скочи на крака, обаче Пердитус вече беше прекосил помещението. Той блъсна встрани брат Дънстън и преди брат Ричард да успее да се намеси, сграби изненадания приор през врата и подпря камата под брадичката му.

— Назад!

Ранулф погледна към Корбет, който поклати глава. Кралският служител знаеше, че е направил грешка. Навярно би могъл да задържи Пердитус още в самото начало, но пък тогава той нямаше да си признае. Сега убиецът влачеше приорът Кътбърт към вратата. Той погледна през рамо.

— Отвори я! — изкрещя послушникът на Чансън.

Корбет направи знак на коняря си да се подчини. Вратата на стаята се отвори, а архиепископ Уолъсби се строполи на пода в бързо разширяваща се локва кръв. Елфрик отърча при него и го обърна по гръб. По лицето на архидякона и гърчещото се тяло личеше, че не може да му се помогне. Корбет гледаше ужасен. Отначало помисли, че Пердитус ще освободи приора. Той отмести ръката си, а после бързо удари с ножа. Корбет затвори очи. Кътбърт остана на място с ужасено лице, притиснал с ръце гърлото си. Пердитус го блъсна напред, измъкна се през вратата и затрополи надолу по стълбите.