Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 166

— Разбира се!

— Да се върнем към смъртта на Тавърнър! — поде отново Корбет. — Защо трябваше да убиваш един човек, който забавляваше баща ти и той го покровителстваше? Човека, който щеше да му помогне в изучаването на демонологията и да му даде доказателството, от което се нуждаеше абат Стивън, че може да има истинско прогонване на бесове?

— Тавърнър беше измамник. Както каза ти, аз подслушах вашия разговор и чух какво казва. Тавърнър беше лъжец.

— Но това не е съвсем вярно, нали? — подхвърли Корбет. — Тази сутрин, след завръщането ми от замъка Харкорт, отидох в стаята на Тавърнър. Влязох вътре, затворих вратата и застанах на мястото, където бях, когато разпитвах хитреца. Ранулф чакаше отвън. Вратите и стените на това абатство са много дебели. Ранулф не можа да чуе нищо, макар и съвсем приглушено. Ако си подслушал Тавърнър, би трябвало да знаеш какво каза: мошеникът не е възнамерявал да предаде абат Стивън, той е искал да му помогне!

— Какво говориш? — възкликна приорът Кътбърт. Корбет се обърна към Уолъсби:

— Ти наистина мразеше абат Стивън, нали? Архидяконът преглътна с мъка, а самодоволната му усмивка изчезна.

— Възнамеряваше да го унищожиш — продължи Корбет, — и Тавърнър е бил твоето оръдие. Пердитус се е опитал да подслуша изповедта на Тавърнър, но не е успял да чуе нищо, докато ти, разбира се, си знаел истината. Вашият предателски заговор се провалил и абат Стивън бил мъртъв. Знаел си, че като кралски служител, ще трябва да докладвам какво съм открил на краля, който няма да остане твърде доволен, когато научи, че архидяконът на „Сейнт Пол’с“ е бил замесен в такава измама. Обаче единственото доказателство, което имах, беше Тавърнър.

Архидяконът отблъсна стола си назад. Пердитус протегна ръка и го принуди да остане на мястото си.

— Ти пося ветрове — заяви Корбет, — и сега трябва да жънеш бури. Вместо абат Стивън да се изправи пред позора и унижението, беше ред на архидякон Ейдриън Уолъсби от „Сейнт Пол’с“…

— Аз не…

— О, да! — прекъсна го Корбет. — Тавърнър беше извънредно опасен за теб. Той бе очаквал безметежен живот в абатството „Сейнт Мартин’с“, но неговият покровител абат Стивън умря. Би могъл да те изнудва. Подозирам всъщност, че е започнал. Между вещите му намерих няколко сребърни и златни монети. От личните сметки на абата се вижда, че той не е давал нищо на Тавърнър, в такъв случай златото и среброто са дошли от теб. Решил си, че си уловил златен случай, когато бяха убити абат Стивън и Гилдас. За теб е било ясно, че убиецът е един от монасите, тъй че още една смърт не би променила нищо.

— Нищо не можеш да докажеш! — Уолъсби си беше възвърнал самообладанието. — Вярно е, че е била използвана стрела от моя колчан, обаче Пердитус я е откраднал; той вече си призна престъплението.

— Не той го призна — отвърна Корбет, — а ти. В същата сутрин, когато умря, Тавърнър ни заведе в избите да видим римската мозайка на абат Стивън. Когато се връщахме, забелязах, че Пердитус е зает с някаква задача. Повървяхме още малко, Тавърнър ни остави и малко след това беше убит. Много пъти съм обикалял абатството, обаче тази сутрин измерих разстоянията. Няма значение колко атлетичен или пъргав в краката е Пердитус, той не би могъл да изтърчи, за да вземе лък и стрели, да се върне, и да се притаи на тази сенчеста пътека. Това си бил ти, архидякон Уолъсби. Една добре насочена стрела — и на всички доказателства за вашата измама, на всички пакости, които Тавърнър би могъл да ти стори, е бил сложен край. Още една смърт в „Сейнт Мартин’с“, за която би могъл да бъде обвинен някой друг. Не е за чудене, че искаше да си заминеш толкова спешно. Разбира се — заключи Корбет, — Пердитус се е зарадвал, че Тавърнър е мъртъв. В собственото си объркано съзнание сигурно е вярвал, че сам той е причина за смъртта му. Навярно си почувствал облекчение, когато си разбрал, че върху челото на Тавърнър, както и върху това на Хамоу, е бил жигосан знакът на Мандевил.