Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 132

— Срещу един монах или един архидякон? Кралят би се съгласил в себе си. Но за пред хората ще ни прати да охлаждаме страстите си в Тауър. Струва ми се, че изчерпахме всички възможни средства.

— И ще си тръгнем?

— Не. Библиотеката не може да не крие някакви тайни, архидякон Уолъсби се крие зад своята омраза и духовния си сан, а монасите използват обетите си, както рицар своя щит. Лейди Маргарет Харкорт е вежлива и любезна, а Пазача край портата плете собствената си история.

— Значи, връщаме се към абат Стивън? — попита Ранулф.

— Ръкописите му не разкриват нищо — отговори Корбет. — Той не е казал или направил каквото и да е, което да ни дава ключ към всички тези мистерии. Остава единствено погребалната могила в Кървавата ливада. Сняг не сняг, мраз или градушка, но утре, Ранулф, възнамерявам да отворя и да претърся тази могила.

— Защо?

— Ако трябва да съм напълно честен, не знам. Но ако не разкрие нищо, ще останем още два дена.

Корбет се загледа в разпятието и си спомни думите на Елфрик: „Съгреших! Съгреших!“. Кралският служител взе наметката си.

— Къде е Чансън?

— Където е винаги, долу в конюшните да се възхищава на конете.

Корбет се засмя, докато излизаха. Бе забранил категорично на Чансън да пее, ако реши да присъства на литургията в абатството. Също така беше предупредил Ранулф да не го подстрекава. Чансън беше превъзходен коняр и умело си служеше с ножа, но да пее! Корбет никога не бе чувал такива ужасни звуци! Единственият, който ги харесваше, беше като че ли дъщеря му Елинор. Тя често молеше Чансън да й изпее нещо и докато бебето Едуард плачеше, та се късаше, дъщеря му се смееше, докато по страните й не започваха да се стичат сълзи.

Двамата изтичаха надолу по стълбите и излязоха в двора на абатството.

— Накъде, сър Хю?

— Да се изповядаме, Ранулф!

— Изповед? Опрощение на греховете? — закачи го Ранулф. — Лейди Мейв ще научи ли за това?

Корбет придърпа наметалото над раменете и затегна закопчалката. Тропна с крака по замръзналата земя и се загледа в покритото с облаци небе.

— Абат Стивън с никого не е разговарял открито или поне изглежда, че е така. Нямал е истински довереник, но като всеки човек, е трябвало да се изповяда. Да потърсим брат Люк.

Корбет влезе в манастира и спря пред една писалищна маса. Млад монах, посинял от студ, се трудеше над един ръкопис. Корбет зададе няколко въпроса и лицето на монаха светна от усмивката.

— Пръстите ми са замръзнали, дори мастилото се точи мудно. Аз ще ви заведа при брат Люк.

Те прекосиха дворовете и се насочиха към дълга, едноетажна сграда от сив варовик с покрив от червени плочки и галерия с колони от едната страна. Техният водач им обясни, че тук живеят „древните“: твърде старите или неспособни да изпълняват други задължения, освен да се молят, да размишляват и, както каза усмихнато младият монах, „да примляскват с беззъбите си венци“. Той спря пред една врата и похлопа.

— Върви си! — разнесе се глас. — Не искам да ме тревожат!

Монахът въздъхна, натисна резето и отвори вратата. Вътре в стаята беше топло: в нея имаше поне четири мангала, както и голям жарник с въглища на една масичка край креслото, където седеше нейният обитател. Освен това тук имаше друга маса, столче, легло, малък умивалник и шкаф. В другия ъгъл имаше аналой с псалтир върху него, обърнат към мрачно разпятие. Брат Люк определено изглеждаше древен със своя изпосталял врат, лице, напомнящо за скелет, покрито с тъмни петна, и гола като яйце глава, но очите му бяха ясни и пълни с живот. Той отмести столчето за крака и се приведе напред.