Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 130

— Peccavi! Peccavi! — напевно произнесе той. — Грешил съм и отново съгреших!

— Не бъди толкова слаб! — изръмжа Уолъсби.

— Мълчи! — изхриптя Елфрик. — Това беше твой план! Сър Хю, имаш право! Абат Стивън нямаше да отстъпи за странноприемницата! Освен това той нямаше да ни позволи да вземем свещената реликва. Както и други от съвета, аз мечтаех „Сейнт Мартин’с“ да стане втори Гластънбъри, свято място, което да съперничи на Уолсингъм или дори на Кентърбъри. Не беше само странноприемницата…а и светилището, поклонниците…

— Разбира се! — прекъсна го Корбет. — А когато има светилище, стават и чудеса. А където цъфтят чудеса, трябва да има лечител, който да удостоверява тяхната истинност, да не говорим за добре обзаведена с легла и добри лекарства лечебница. Всички вие мечтаехте за величие, нали?

— Архидякон Уолъсби е роден по тези места — продължи лечителят, забил очи в пода. — Преди седем месеца той дойде тук под предлог, че ще посети семейството си, и заговорът бе съставен. Аз се свързвах с него. Ти обобщи останалото. Тавърнър дойде в „Сейнт Мартин’с“, а аз го снабдявах с нужните дози прахове. Писах също така на Уолъсби, като използвах наш шифър, и му съобщих, че абат Стивън е силно впечатлен. Не исках да сторя нищо лошо! — Лечителят изтри сълзите от очите си. — Знам, че съгреших. Беше извършено мошеничество. То щеше да разбие сърцето на абат Стивън, а той не го заслужаваше. Почти се успокоих, когато Тавърнър обърка плановете ни. Каза, че ще действа внимателно и няма да опозори името на абата. — Лечителят разпери ръце. — Какво можех да направя? Излезе така, че ловецът се хвана в клопката. Тавърнър каза, че ако кажа истината, ще бъда опозорен. Как можех да продължа да бъда лечител без доверието на абат Стивън? Но аз нямам нищо общо с убийството на Тавърнър, кълна се! Изповядах греха си. Възнамерявах да оставя нещата да вървят така, както са поели, докато…

— Докато не започнаха убийствата! — намеси се Ранулф.

— Да! — прошепна лечителят. — Уолъсби искаше да си върви. Той се нуждаеше от безопасно преминаване през полетата, затова отидох при брат Дънстън и той прати вест на Скарибрик да го остави да мине.

— Сър! — обърна се Корбет към Уолъсби. — Казах ти го веднъж и сега го казвам пак: ще останеш тук, докато аз не завърша разследването си.

— Аз съм духовно лице! — изрева Уолъсби. Ранулф се надигна.

— Само посмей да ме докоснеш — заплаши го Уолъсби — и ще оглася отлъчването ти от камбанарията на „Сейнт Пол’с“! — Той тръгна към вратата и спря с ръка на дръжката: — Не съм убиец, Корбет! — рече той подигравателно през рамо.

— И още как, архидяконе! Ти си дълбоко покварен човек. Искал си да убиеш духа на абата и да го направиш за посмешище. Кажи ми — Корбет се изправи, — защо мразеше абат Стивън толкова много?

Знаеше, че Уолъсби няма да може да устои на дадената му възможност. Архидяконът се облегна на вратата, а на лицето му се изписа омраза.