Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 5

Торкъл чу, че нещо се шмугна навътре в постройката. Грабна млатилото за вършеене — два пръта, съединени с кожа от змиорка — и внимателно пристъпи към отворената врата. Отсреща, в другия край на дългия, разкалян и посипан със сено двор, съзря светлинките на запалените свещи в къщата си. Дочу жена си да пее. Имаше за какво да й се пее на неговата весела, невярна жена, заета с биенето на маслото. Върна се обратно в постройката, подпря млатилото, отбра няколко житни класа и ги подхвърли във въздуха. Зърното щеше да падне върху опънатата предварително кожа, а ветрецът да отвее плявата. Но движенията му бяха разсеяни. Твърде късно беше за работа.

Торкъл се чувстваше потиснат от тишината, както и от собствените си страхове. Прошепнатото от отец Гримстоун в изповедалнята излезе истина: грехът се връща, за да те преследва. А беше време, когато той и останалите отпиваха големи глътки от ейла в „Златното руно“. Празнуваха в приготвените специално за съдебните заседатели помещения — преди те да преминат важно по калдъръма и да влязат в сградата на общината. Лятото беше в разгара си, слънцето бе силно и жарко, тревата бе висока и зелена, а реколтата обещаваше да е богата и изобилна! Спомените оживиха Торкъл и той реши — ще иде вкъщи да хапне малко хляб и месо, колкото да утоли глада си, а после ще слезе към „Златното руно“. Искаше му се да е сред хора, сред веселие и смях, близо до пращящия огън, сред успокоителното присъствие на приятелите си.

Торкъл се отправи към единия край на постройката и старателно залости портата. Погледна към сламения покрив. Добре беше направен и нямаше да протече. Утре щеше да приключи с работата. Но нещо го накара да се извърне и да спре. Единият от фенерите, окачен на другата порта, беше угаснал. Торкъл усети, че гърлото му пресъхна. От тъмнината изплува някаква фигура, наметната с плащ и с качулка на главата. Криеше нещо… Млатилото? Торкъл извади ножа си.

— Кой е? Кой си ти?

— Онзи, който отделя житото от плявата.

Торкъл беше сигурен, че познава приглушения глас.

— Какво искаш? — той предпазливо се приближи.

— Справедливост!

— Справедливост! — гласът на Торкъл стана писклив.

Той замръзна на място. Фигурата бързо закрачи към него. Торкъл стоеше объркан. Опита се да се измъкне, но онзи беше по-бърз. Замахна назад с млатилото, а сетне стовари с ужасна сила дебелия му край върху главата на Торкъл. Тялото му се извъртя и падна на земята. Болката беше непоносима. Торкъл усети топлината на стичащата се кръв. Вдигна очи и в пулсиращата от неистов ужас мъгла прозря, че прътът за вършеене отново и отново се издига и стоварва върху му.

Главата на Торкъл се размаза и мозъкът му се превърна в пихтия.

Някога, в едно друго време, Елизабет, дъщерята на коларя, се боеше от таласъми, духове и всевъзможни други страховити тъмни сили, които се спотайват в мрака. Но сега реши да изхвърли от главата си всичките тези бабини деветини, защото беше наясно, че родителите си служат с тях само за да плашат децата си и да не ги пускат да бродят из безлюдните поляни и по самотните пътеки. Елизабет беше влюбена, поне така й се струваше. Беше ходила до Мелфорд, под предлог да похарчи парите, които бе получила за рождения си ден, а за истинската причина беше по-добре и да не мисли. Нали старицата Крауфорд казваше, че вятърът може да улови мислите й и да ги отвее към бащината й работилница или към майка й, вечно заета с нещо в кухнята.