Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 3

Вратата на църквата внезапно се отвори. Отец Гримстоун отпусна ръце и богомолците извърнаха глави. Местният идиот, Питъркин, шумно се потътри навътре. Чорлавата му, сплъстена коса почти скриваше дивия му поглед, разкривените му ботуши бяха покрити със засъхнала кал.

Отец Гримстоун бавно слезе от амвона. Питъркин беше едно от Божиите чеда, които изцяло зависеха от милостта на енорията; спеше по оборите или при старицата Крауфорд, хранеше се с малкото, което неохотно му подхвърляха. Свещеникът забеляза, че слабоумният е развълнуван. Всъщност Питъркин беше плакал. По покритото с мръсотия лице на горкия луд личаха следи от сълзи. Примигваше, отворил уста, от която не излизаше никакъв звук. Благочестивата тишина на неделната сутрин беше грубо нарушена и богомолците зашумяха смутено.

— Тихо! — нареди отец Гримстоун. — Питъркин, какво толкова се е случило? Това е дом Божи. Знаеш, че сега се отслужва литургия. Да не си гладен? Или жаден? Да не би пак да си сънувал някой от твоите кошмари?

Питъркин не го чуваше. Обърнал глава наляво и без да откъсва поглед, сочеше към един от стенописите в трансепта. Трепереше, а по вътрешната страна на единия му крачол личеше мокро от урина. Гримстоун улови Питъркин за ръката.

— Какво има? — настоя той. — Покажи ми!

Селяните и ратаите направиха път и Питъркин го поведе като дете през трансепта. С ръката си сочеше към стенопис, на който бе изобразено отсичането на главата на Йоан Кръстител. Грешницата Саломе държеше поставената на поднос глава на светеца, за да я отнесат на отмъстителната й майка.

— Това ли сънува? — свещеникът се опитваше да овладее нетърпението си.

Питъркин поклати глава.

— Молкин! — измуча той.

— Воденичарят Молкин?

— Воденичарят Молкин — глухо повтори Питъркин. — Главата му плува по водата…

Богомолците, които стояха наблизо, го чуха. Неколцина се изправиха сковано, отправили поглед към Урсула и дъщеря й Маргарет, които гледаха недоумяващо, с широко отворени очи. Отец Гримстоун свали филона си и го подаде на курата. Попристегна робата си и улови Питъркин за ръка.

— Трябва да дойдеш! Трябва да дойдеш! — боботеше Питъркин. — Отче, самата истина ти казвам! Главата на Молкин плува.

Повел Питъркин за ръка, отец Гримстоун прекоси нефа на църквата. Останалите богомолци се изправиха от местата си и тръгнаха след тях. Множеството слезе по стъпалата към гробището и се запъти към покритата порта. Вместо обаче да поеме напред към Мелфорд, Питъркин свърна вляво към воденицата на Молкин. Все още гъстата утринна мъгла покриваше полето. Гримстоун усети как страхът го сграбчва и по тила му изби студена пот. Тежкото дишане на Питъркин и шумът от тътрещите се след него енориаши нарушаваха зловещата тишина. Прекосиха дървения мост над реката Суейл, минаха през страничната портичка, която водеше към воденичния яз. Храсталаците край брега бяха мокри от дъжда. Заради мъглата отец Гримстоун не виждаше почти нищо. Питъркин спря и посочи с пръст.