Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 38

— Така няма да препуснеш нанякъде — пошегува се той — и да твърдиш, че си намерила коня да се скита без стопанин.

Соръл се приведе и перна Корбет по едната страна със загрубялата си ръка.

— Имаш лице на свещеник, мургаво и чисто избръснато. Връзваш косата си на тила, като войник. Погледът ти е тъжен, но остър. Приличаш ми на уловен в примка сокол. В примка ли си, писарю?

Корбет се засмя.

— Така по става — усмихна му се и тя. — Имаш съвест и заради нея страниш от жените, много от които може би не биха ти отказали, нали?

— Не знаех — отвърна писарят, — че съм толкова лесен за разгадаване.

— Не си. Когато обаче си седиш до огнището в „Златното руно“, чуваш разни неща. Славата ти те изпреварва, сър Хю Корбет. Верен на краля в мир и на война. Верен ли си на краля?

Корбет си припомни суровото, набраздено от бръчки лице на Едуард, циничния му поглед, навикът му да говори с него, но очите му да гледат към Ранулф, сякаш служителят на Зеления печат, този човек, който е твърде склонен да престъпи закона, му е по-близък.

— Опитвам се — отвърна Корбет. — Стъмва се, мистрес. Измръзнал съм, гладен съм, а ти имаш какво да ми разкажеш.

Задърпа коня напред и продължи да върви до него. Вдигна очи. Соръл яздеше, сякаш беше истинска дама и тихо си тананикаше с притворени очи.

— Ти си хубава жена — каза той. — Как е всъщност името ти?

— Соръл, киселец, така ме нарече Фъръл. Като киселец съм.

— А защо скиториш из горите?

— Не скиторя, търся — гласът й стана рязък. — Търся гроба на Фъръл.

Корбет спря.

— Защо си толкова сигурна, че е мъртъв?

Потупа челото и гърдите си.

— Убедена съм. Искам да открия гроба му. Искам да се помоля над мъртвото му тяло. Ако открия гроба му, може да успея да открия и убиеца му. Беше добър човек. Аз бях скитница. Срещнах Фъръл преди двайсет години. Дадохме си обет под тисовото дърво в двора на гробищата. Бяхме мъж и жена, толкова близки и обвързани, колкото и всяка двойка, венчана в църква. Той беше веселяк. Свиреше на лютня и танцуваше хубаво. Беше най-добрият ловец и дървар. Можеше да пропълзи и до заек, тих като сянка. Гладни не сме си лягали никога и продавахме каквото ни оставаше.

— Бракониерството е опасен занаят…

— Ами! Някой и друг елен или заек никому не липсват. А и кой щеше да ни издаде? Селяните, на които продавахме? В чиито гърнета вреше прясно месце за децата им, те ли?

— И кога се промени всичко? — попита Корбет.

— Промени се в нощта, в която убиха вдовицата Уолмър.

— Коя беше тя?

— Живееше в къща в другия край на града. Странна жена беше: хубава като ангел, с пшениченоруса коса и сини като небето очи. Все носеше малко по-тесни дрехи от необходимото. Белосваше си лицето и ходеше цялата накичена с гердани, гривни и пръстени — по врата, ръцете и пръстите. Никой не знае откъде се взе. Джефри Уолмър беше много добър грънчар. Продаваше дори в Ипсуич. Замина нанякъде за една седмица и се върна с нея. Знаеш как става, нали? Венчаха се. Няма по-голям глупак от дъртия глупак, когато е влюбен. Както и да е. Джефри умря и Сесили Уолмър се превърна в стопанка на имота му и вдовица. Във вдовишките си дрехи беше още по-съблазнителна. Мъжете се трупаха около нея, като пчели около гърне с мед.