Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 16
Пол Дохърти
— Не е, но и Фъръл даде показания пред съда. Настояваше, че е видял сър Роджър онази нощ и той е бил всичко друго, но не и притеснен.
— Пфу! — дърводелецът махна с ръка. — Мислех, че имаш да ми кажеш нещо важно.
— Имам. Писарят ще ти зададе същите въпроси. Къде си стоял? Как си могъл да видиш сър Роджър? Какво си правил наистина през онази нощ? — Соръл се приведе напред. — И защо ти е било на теб, дето винаги си се държал настрани от съгражданите си, с лъжлива клетва да погубваш чужд живот?
— Сър Роджър е убил вдовицата Уолмър — Девърел се изправи. — Убил е и останалите жени. Не забравяй ти, жено, дето бракониерстваш из чужди имоти, че имаше много доказателства и не аз го признах за виновен.
— Да — отвърна тя. — Признаха го съдебните заседатели, начело с Молкин и Торкъл, а знаеш какво ги сполетя. Видях процепа до външната ти порта — и посочи с палец през рамо. — Забелязах също и че портата ти е залостена.
Тя спря погледа си върху ръцете на Девърел — бяха покрити с мръсотия, но й направи впечатление колко фини и дълги са пръстите му.
— Това си е моя работа. Сега, мистрес, трябва да си вървиш.
— Спокойно ли спиш нощем? — упорстваше тя. — Или сънуваш кошмари? Например отсечената глава на Молкин, която плува във воденичния яз?
Девърел я сграбчи за ръката.
— Най-добре си върви!
Соръл се отскубна от него. Мина обратно през двора. Портата все още зееше отворена и когато прекрачи навън, тя се обърна, за да се сбогува с дърводелеца, но той вече беше затворил вратата зад гърба й и здраво я залостваше.
Девърел постоя, заслушан в отдалечаващите се стъпки на жената, пое дълбоко дъх и се прекръсти. Обиколи двора и провери всичко ли е наред, усети как косата на тила му настръхва. Наистина трябваше да е по-нащрек. Дали другият, тайнствен посетител си бе отишъл така неусетно, както се беше и появил?
Откъм работилницата се чу тихо подсвиркване. Девърел забърза натам. Седна на стола и впери поглед към потъналата в тъмнина ниша в дъното на помещението. Сърцето му заби бързо и той преглътна тежко. Трябваше по-старателно да заключва, толкова лесно го спипаха. Сърцето му подскочи, когато покритата и закачулена фигура изплува от нишата и застана с ръце, скрити в ръкавите на широката си мантия. Девърел прехапа устни. Беше си стоял тук, зает да рендосва една дъска, когато внезапно вдигна поглед и видя, че насред работилницата му стои един от ония странстващи монаси… Само че този носеше маска и лицето му беше напълно скрито от качулката. Щом заговори, Девърел разпозна гласа, който не бе чувал пет години. Той се вцепени. Не можа да помръдне.
— Чу ли разговора? — Девърел се опита да наруши зловещата тишина. — Тая любопитна сврака…
— Тя е моя грижа — се чу резкият отговор. — Празноглава е и дните й са преброени. Никой не хваща вяра на думите й.
— … зададе въпросите, които и писарят ще ми зададе.
— А ти ще му дадеш същите отговори.
— Как влезе? — Девърел понечи да се изправи.
— Не съм искал да се крия — отвърна гласът. — Исках само да ти покажа, че трябва повече да си отваряш очите, мастър Девърел. Минах през оградата ти. Не е нито трудно, нито опасно. Жена ти е на пазар, а ти си винаги сам.