Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 157

— Аз съм кралски пратеник! — извика той. — Овластен съм да разглеждам съдебни случаи и да произнасям присъди! Това и ще направя!

— Ами съдебни заседатели? — попита гражданинът.

— Няма нужда от съдебни заседатели — рязко му отговори Корбет. — Бъргес нападна кралски служител, приносител на кралска заповед. Това е измяна! Въпреки това — снижи глас той — ще е по-добре, ако Бъргес си признае!

Доведоха затворника. Той видя тълпата и се стъписа от заплашителните й викове. Корбет нареди да го отведат под едно тисово дърво, сетне донесоха останките на Фъръл и на останалите трупове, събрани в парчета кожа. Бъргес се втренчи в тези злокобни купчинки изгнила човешка плът, после бавно отмести поглед.

— Ще направиш ли признание? — попита Корбет.

Бъргес шумно си пое въздух.

— Какво мога да кажа? — измърмори той и лукаво се усмихна на Корбет: — Наистина, призраците ме издадоха! Мъртвите ме предадоха.

— Мъртвите искат живота ти — грубо му отвърна Корбет. — Двамата с отец Гримстоун трябва да си получите заслуженото.

— Така ли мислиш? — попита Бъргес.

— Той е твой съучастник — настоя Корбет.

— Не, не е. Просто е един малодушен човек.

— Това признание ли е?

— Не е, мастър писарю. Ако искаш признание, ще го получиш, но след като говоря с отец Гримстоун.

Корбет прие с кимване. Ранулф и Чансън заведоха завързания затворник в къщата на свещеника. Корбет се върна в църквата, седна и заразглежда дърворезбите по олтара. Опита да се моли, но осъзна, че е уморен, обзет от внезапна слабост. Отпусна се в основата на една от колоните и изнурено опря гръб в хладния камък. Беше му призляло от всички тези трупове, от лицето на Бъргес, от нечовешката жестокост, с която беше извършвал убийствата си. Искаше му се да е далеч от Мелфорд.

Трябва да беше минал вече час, когато Ранулф и Чансън доведоха обратно Бъргес в църквата. Затворникът беше като в унес.

— Гримстоун е развалина — измърмори Ранулф. — Седи там и дърдори като дете. До час ще е мъртво пиян.

— А убиецът? — Корбет кимна към Бъргес.

Ранулф опипа вътрешната страна на елека си и измъкна свитък. Корбет го разви — Ранулф беше записал признанието на престъпника с безстрастния и сбит почерк на писарите. Корбет помоли за запалена свещ и зачете. Кръвта му се смрази от списъка на престъпленията.

— Поне петнайсет — измърмори той. — Убил е петнайсет души! — Корбет се изправи. — Доведи затворника!

Корбет застана пред високия олтар. Взе малко разпятие от една странична маса и го постави в единия й край, до него постави кралската заповед. Бъргес стоеше в другия край на олтара, Ранулф и Чансън бяха застанали от двете му страни.

— Адам Бъргес — извиси глас Корбет, — обвинен си в ужасни убийства в Мелфорд и околностите му. Списъкът — той посочи признанието — говори сам.

— Виновен съм — едва помръдна устни Бъргес. — Говорих с отец Гримстоун. Надявах се да ми прости.

— Имам власт да те съдя — заяви Корбет.

— Какъв е смисълът? — Бъргес разкриви лице в подобие на усмивка. — Нека, каквото има да става, да стане бързо. Имаш властта, имаш доказателства, а вече и моето признание. Съжалявам само, че не те убих. Трябваше да те убия още първия ден, когато пристигна. Виновен съм, колкото е виновен Юда и не ме е грижа, че ще свърша на въжето като него!