Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 137
Пол Дохърти
Питъркин веднага спря да трепери и в погледа му се четеше пресметливост.
— Е — добави Корбет, — понякога Питъркин наистина не е знаел какво става, защото е предавал съобщението, а после нищо не се е случвало. Момичето не отивало на указаното място, или пък отивало в различен час.
— Какво имаш предвид? — попита старата Крауфорд.
— Така е станало с Адела, кръчмарската слугиня.
— Не — старицата стисна по-силно ръката на Питъркин, — само не тази безочлива, устата проклетница! Как така не се е усъмнила?
— Нищо не й се е случило — усмихна се Корбет. — Защо да се съмнява, а и нали познава Питъркин? Кажи, истина ли е, майко Крауфорд, че преди години, много преди да започнат убийствата, младежите в града са пращали по Питъркин съобщения до своите любими? Затова и Маскирания го е избрал. Но ако се върна в „Златното руно“ и разкажа истината на Адела…
— Питъркин е глупав — изломоти идиотът със сведена глава. — Питъркин е лош.
— Погледни ме! — нареди Корбет.
Нещастникът вдигна глава. Корбет видя, че мъката, която се четеше в погледа му, е истинска, под мръсотията и наболата брада лицето му беше пребледняло.
— Къде го срещна? — попита Корбет.
— Чакаше ме на края на града. Отначало бях любопитен.
— Колко е висок? — попита Корбет.
— Не знам. Караше ме да стоя зад един дъб, а той беше от другата страна. Но понякога виждах маската му иззад дървото. Беше страшна, червена като кръв. Имаше… — Питъркин показа нещо като гривна около китката си.
— Камбанки? — попита Корбет.
— Да. Така разбирах, че е там. Излизах рано сутрин. Повечето пъти имаше мъгла. Чувах как камбанката звъни. Отначало мислех, че е някаква шега. Разказа ми как е научил кой съм. Каза ми, че сър Луис Тресилиън много го слуша. Да — Питъркин облиза устни. — Така успя. Знаеше, че през лятото ходя след двойките в полето. Казваше, че съм крадял разни неща и щял да каже на мастър Блайдскот и той да ме окове на позорния стълб.
— Той ли те научи на стиховете? — попита Корбет.
— Да. Но в тях отначало не се споменаваше име. Върна се след няколко сутрини. Накара ме да повторя стихчето и аз го повторих. После ме накара да отнеса съобщението на онова момиче… — заклати глава — забравих името.
— И после дойде името на първата от жертвите му, така ли?
— Да — примигна Питъркин. — Мислех си, че е шега… Клетият Питъркин — стисна ръце и загледа умолително към Корбет, — клетият Питъркин не знаеше.
— Какво ти каза да направиш Маскирания?
— Трябваше да открия момичето сам, трябваше да й кажа голяма тайна, затова тя с никого не трябваше да я споделя. Само когато тя обещаеше тържествено и се прекръстеше, само тогава й предавах съобщението.