Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 125

— Тоя проклет убиец! — изохка от болка тя.

Конят на Корбет трепна.

— Тихо, тихо — потупа го по шията писарят.

Почака малко, докато конят се усмири.

Соръл извади нож от торбата си и сряза нещо в края на моста.

— Давай, вече е безопасно! — извика тя.

Корбет поведе коня напред.

— Стара бракониерска клопка — обясни Соръл, в ръцете си държеше здрава връв.

Корбет коленичи до нея. Мястото бе прикрито от тревата, израсла от двете страни на моста, така че от старата господарска къща не можеше да се види.

— Наистина, стара бракониерска клопка, в случая доста смъртоносна — поклати глава той. — Връвта е корава и много здрава.

— Дали е била заложена за мен? — попита Соръл.

— Мисля, че е била по-скоро за мен — отвърна й Корбет. — Убиецът ме е видял, че идвам в Бийчъм Плейс, измъкнал се е през рова, но е очаквал да се втурна да го преследвам. И — той леко се усмихна — преди години точно това щях да направя. Щях да извадя меча си и с все сили щях да препусна насам по моста. Конят ми щеше да се спъне и да ме хвърли, да ме нарани, може би дори да ме убие. Убиецът е заложил този капан, за да защити себе си, а се е надявал и да се отърве от мен, ако се случи злополука.

Соръл се изправи на крака като накуцваше. Корбет я подхвана под ръка.

— Ела, милейди, ще влезеш в Мелфорд като принцеса, ще те въведе личният писар на краля!

Соръл се остави да й помогне да се качи на коня. Корбет улови поводите и двамата продължиха през ливадата.

Кой можеше да бъде убиецът? Въпреки че Бийчъм Плейс беше уединено място, Мелфорд беше съвсем близо. Корбет огледа полето и си спомни думите на Соръл, че убиецът би могъл да се промъква неуловим по пътищата и покрай живите плетове. Можеше да стигне до Бийчъм Плейс, без изобщо някой да го забележи.

— Умислен си, писарю?

— Да, мисля си — отвърна Корбет. — Ти си отваряй очите на четири. Щом убиецът веднъж е нападнал, може да нападне и втори път.

Глава петнадесета

Час по-късно край бреговете на Суейл се появи друг човек — мастър Блайдскот, помощникът на шерифа в град Мелфорд. Той не знаеше, че смъртта вече го чака. Беше получил съобщение да отиде на голямата ливада до реката. Местните наричаха това място „При сала“, въпреки че салът отдавна беше изчезнал, отнесен от буря. Блайдскот покорно чакаше на брега, вперил очи в тръстиките, около които бавно течеше мътната вода. Само граченето на птиците нарушаваше тишината на безлюдната ливада.

Особено чувство обзе Блайдскот — сякаш животът му бива отнесен от бързото течение на реката. Пристигането на кралския писар беше сигурен знак за справедливост и отмъщение. Блайдскот беше в клопка. От години вземаше подкупи, подхилкваше се, смигаше и си затваряше очите за това и онова. Някак бе успял да се задържи на поста си, като се нагаждаше към онези, които имаха власт в града, докато останалите тормозеше. В пъхнатата под вратата на къщата му на Фардън стрийт грозно написана бележка, му казваха къде да отиде. Блайдскот беше притеснен. Полето не му се нравеше — зелени, студени пасища, дървета с черни клони, разперени към сивото прихлупено небе. Не отиде на погребението на Елизабет, заради което се почувства още по-потиснат и с натежала гузна съвест. Не биваше да идва тук, но имаше ли избор? Беше изпълнил поръките и бе осигурил такива съдебни заседатели, които да обявят сър Роджър за виновен. За подобно престъпление Блайдскот можеше да увисне на въжето. А дори да не увиснеше, щяха да го уволнят и да изгуби хляба си — какво щеше да прави тогава? Да проси? Да стане прицел на дребнавата жестокост на гражданите на Мелфорд? Мнозина щяха да се възползват от възможността да излеят злобата си и да си върнат за нанесените обиди.