Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 117

Тя дочу шум и замръзна. От залата ли дойде? Имаше ли тук друг човек? Взе арбалета от стената, където висеше. Отвори сандъка и извади малък колчан със стрели. Постави една в арбалета и несръчно опъна тетивата. Може да е било само вятър и да няма причина да се страхува. Соръл излезе от дневната. В залата се процеждаха струйки мъгла.

— Има ли някой тук?

Гълъб запляска с криле и излетя шумно от гнездото си в една цепнатина на стената. Соръл се поуспокои. Гълъбът би се подплашил по-рано, ако вече имаше някой в залата. Тръгна през залата към калдъръмения двор. Всичко изглеждаше наред. Обърна се и влезе през портата, огледа дървения мост и застина. От часове не беше излизала: едно скорошно мокро петно привлече погледа й. Някой или нещо беше минало преди малко от там. Завъртя се. Натрапник ли се беше вмъкнал в Бийчъм Плейс? Според обичая, новодошлият трябваше отдалеч да извика за поздрав, за да разсее всякакъв страх или подозрение у домакините. Соръл осъзна, че ръцете й треперят. Върна се обратно през портата и вдигна поглед към отбранителните процепи — тесни отвори в стената, направени така, че защитниците да засипват с огън и стрели преминалите през главната порта нападатели. Около плета не се виждаше никой. Слабото място на Бийчъм Плейс, разсъди Соръл, беше, че е омагьосан кръг от порутени стени и паянтови стъпала. Цяла шайка можеше да се вмъкне тук, и ако разбойниците стъпваха тихо, никой нямаше да ги усети.

Соръл вдигна арбалета на прицел, но рамото му не беше добре смазано и тя едва опъна тетивата. Прекоси калдъръмения двор. Шум ли чу, стъпки ли? Соръл се затича. Обхваната от страх, не тръгна към залата, а по стъпалата към параклиса. Стигна до стълбата и се обърна, не влезе, ами се качи още по-нагоре, към помещението за провизии. Фъръл го наричаше наблюдателницата. Втурна се, хлопна разбитата врата и облегна гръб на нея, сърцето й биеше лудо, въздухът не й достигаше. Опита да се овладее, избърса потните си длани и се заслуша в шумовете отвън. Зачака да чуе стъпки, да се блъска по вратата, но нищо не се случи.

Бързо отиде до един от прозорците и заоглежда полето по посока на Мелфорд. Погледът й улови някакво движение, по Фалмър Лейн се спускаше ездач. Кой ли можеше да бъде? Отдалечи се от разкривения перваз на прозореца и, напрегнала слух, се върна до вратата. След време си отдъхна и прокле глупостта си. Предпазливо отвори вратата и слезе по стъпалата. Не виждаше никаква следа от преследвач. Нямаше никой в параклиса. Притисна по-здраво арбалета и излезе на калдъръмения двор. Никой. Забърза към залата.

После Соръл не разбра добре какво точно се случи. Докато бързаше към залата, от дясната й страна се отдели някаква сянка. Нападателят й я беше причакал скрит зад колоната. Пред погледа й се мерна въже, преметнато над главата й и тя инстинктивно посегна с ръка към гърлото си, за да не може нападателят да стегне здраво примката. Тънкото въже се впи остро в ръката й. Соръл се опита да се измъкне, но нападателят й я дърпаше. С тялото си усети, че трябва да му се остави, за да разхлаби хватката от въжето, а със свободната си ръка заудря назад. Тънкото въже вече се врязваше в ръката й, болката беше неистова. Не можеше да диша, но си даде сметка, че е повече от ужас, отколкото от въжето около шията й. Залюля се напред-назад. Долови учестеното дишане зад себе си, почувства коляното, което я притискаше в кръста. Събрала всички сили, Соръл се отблъсна назад, нападателят й политна към ъгъла на каменната колона. Със свободната си ръка сграбчи неговата. Хватката на въжето се разхлаби. Соръл се освободи. Залитна напред и погледна през рамо: нападателят й се беше ударил в каменния ръб и бе наранил раменете и тила си. Беше облечен като странстващите монаси — тъмен плащ, качулка и платнена маска на лицето си.