Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 88

— Ранулф! — изкрещя той.

Викът му отекна като погребална камбана в празния коридор. Беше ранен следобед — студентите, уплашени от ареста на Ап Томас, се бяха разпръснали по учебните зали. Тревогата на Корбет се усили. Почувства се самотен и ужасно уязвим. В коридора нямаше прозорци, освен тесните процепи в стената в двата му края, затова беше полутъмно. Корбет отново влезе в стаята. Има ли някой тук, чудеше се той. Беше убеден, че не е сам. Извади камата си и рязко се завъртя, когато дочу тих шум от боричкане зад себе си. Плъх? Или някой се криеше в мрака?

— Ранулф! Ранулф! — изкрещя Корбет. Въздъхна с облекчение, когато дочу стъпки по стълбите. — Внимавай! — предупредително извика той.

Ранулф се появи и затича по коридора с извадена кама.

— Какво има, господарю?

Корбет погледна през рамо.

— Не знам — прошепна той, — но не сме сами, Ранулф. Не, не! — Той сграбчи ръката на прислужника. — Няма да го преследваме. Или поне не тук.

Писарят рязко издърпа Ранулф в стаята.

— Сложи си бойния колан — нареди той, докато правеше същото. — Донеси арбалет и колчан със стрели.

— Къде отиваме? Какво ще правим?

— Забеляза ли — отвърна Корбет, — че откакто сме дошли в Оксфорд, нито един труп не е намерен на пътя? Знам къде са били убити нещастните просяци. — И той посочи с пръст към пода.

— Тук ли? — възкликна Ранулф.

— Да, тук, в общежитието. В избите отдолу! Спомни си, Ранулф, някога тези сгради са принадлежали на търговец на вино. Ходил ли си в такива къщи в Лондон?

— Те имат огромни изби и дълги коридори — прекъсна го Ранулф. — Някои от онези в Чийпсайд могат да поберат цяло селце.

— Съществуват и разказите — добави Корбет — за жената, която обитавала избите заедно с детето си, когато Браос основал колежа си. Обзалагам се, че нашият благороден дарител е трябвало да ги търси дни наред.

Ранулф тревожно го гледаше.

— Идвам с теб.

— Не, не — отвърна Корбет. — Наблюдавай вратата на избата. Ако някой влезе след мен, последвай го. — Корбет поклати глава. — Малтоут не умря напразно, Ранулф. — Той огледа стаята. — Веднъж един стар свещеник ми каза, че духовете на мъртвите остават с нас още известно време. — Корбет се усмихна. — Отдавах способността си да разкривам престъпления на интуицията и логиката, но за това хрумване благодаря на Малтоут. Брой до сто — нареди той — и ме последвай.

После заслиза по стълбите. На приземния етаж потърси кабинета, в който Норис правеше сметките си. Той пишеше нещо в счетоводната си книга и Корбет си каза, че ако в коридора е имало някой, със сигурност не е бил Норис.

— Сър Хю, мога ли да ти помогна? — Норис стана и избърса мастилото от пръстите си.

— Да, искам да претърся избите.

По лицето на Норис се изписа учудване.

— Какво очакваш да откриеш там? Звънаря?

— Може би — отвърна Корбет.

— Там няма нищо, освен провизии, но…

Норис взе дебела лоена свещ от една кутия и поведе Корбет по коридора, дрънчейки с ключовете на колана си. Спря да запали свещта и отключи вратата на избата.

— Ще вляза сам — каза писарят.

Той заслиза по стълбите към подземието, което беше тъмно, влажно и студено.