Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 87

Барнет приключи с ризата си и показа на Корбет власеницата под нея. После седна. На арогантното му допреди малко лице се изписа униние.

— Когато умра — прошепна той, — не искам да ида в ада. Целият ми живот беше ад, Корбет. Искам да отида в рая, затова… давам пари на бедните, помагам на просяка и нося власеница за изкупление на многобройните си грехове.

Корбет се наведе и докосна ръката му.

— Много съжалявам — прошепна той. — Мастър Трипъм, казах ти онова, което знам: войници от замъка ще пазят всеки вход на „Спароу Хол“, докато разследването ми приключи. — Той се изправи. — А сега искам да отдам последна почит на приятеля си.

Трипъм го заведе в стаята, където лежеше трупът.

— Направихме каквото можахме — промърмори той, докато отваряше вратата. — Измихме го.

Следван от Ранулф, Корбет застана до леглото.

— Все едно е заспал — прошепна прислужникът, загледан в бледото като слонова кост момчешко лице.

— Превързахме раната. — Трипъм продължаваше да стои зад тях. — Сър Хю, знаеш ли, че имаше голяма синина на глезена.

— Да, да — разсеяно отвърна Корбет. — Мастър Трипъм, остави ни за малко.

Помощник-деканът затвори вратата. Корбет коленичи до леглото и заплака, докато се молеше наум.

Единадесета глава

Корбет и Ранулф се върнаха в стаите си, разминавайки се по стълбите с Норис. Той им предложи храна и вино, но те отказаха. Ранулф искаше да се поразходи, затова Корбет отиде в стаята си. Дълбоко разстроен от смъртта на Малтоут, той се опита да се разсее. Извади прокламациите, които Саймън му беше донесъл в Лейтън и отново ги заразглежда. Всички си приличаха — рисунката на камбана най-отгоре, където са били закачени; четливият и обработен почерк, фразите, изпълнени с омраза към краля. Всички завършваха с една и съща фраза: „написано собственоръчно в «Спароу Хол», Звънарят“.

Корбет отблъсна прокламациите встрани. Изтри сълзите от лицето си, извади писмото на Мейв от чантата с писмените си принадлежности и внимателно го зачете. Една фраза привлече вниманието му. Оплакването на Мейв, че чичо Морган разказва на Елинор за обезглавени трупове, чиито глави висели от клоните на дърветата.

— Това е! — възкликна той!

Остави писмото и си припомни дрехите, които беше разгледал в замъка — без следа от трева, пръст, листенце или смола.

— Ако не са били убити там…

Той стана и отиде до прозореца. Скърбеше за Малтоут повече, отколкото би признал дори пред себе си и знаеше, че Ранулф никога вече няма да бъде същият. Помисли си за тялото на младия си приятел и думите на Трипъм за раната на глезена му. Докато гледаше към голямата каруца в двора, внезапен страх сви стомаха му. Възкликна неволно и заблъска по отворения капак. После отиде до вратата и рязко я отвори.