Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн
Пол Дохърти
Пол Дохърти
Звънарят от Оксфорд
На моите любими Юкини, Юбили и
Виктор младши, и на техните родители
Виктор и Кристин Иквумези.
Пролог
— Жестока и внезапна смърт — така беше казал отец Амброуз, пасторът от Ифли — ще покоси всички човеци, които обитават Божията земя.
Облегнат на една колона в енорийската църква, орачът Пиърс бе изслушал проповедта, като ту дремеше, ту хвърляше похотливи погледи към Едига, дъщерята на ковача. Сега, по-късно през същия неделен ден, поривът на сърцето му беше на път да се изпълни. Двамата с лененокосата Едига се срещнаха при селския кладенец. Измъкнаха се от селото по отъпкания път покрай бесилката и навлязоха сред узрелите царевици. Едига се смееше и дърпаше Пиърс за ръката.
— Не би трябвало да идвам с теб! — прошепна тя и сините й очи блеснаха весело. — Татко ще ме чака.
— Баща ти почиства пепелта в ковачницата — отвърна Пиърс и се усмихна, разкривайки счупените си зъби. — А пламъците в слабините ми, моя любима Едига, се надигат за теб. — Той произнесе думите с патос. Миналия понеделник чу как минаващ менестрел ги казва на прислужницата в „Козята глава“ — кръчмата, където ходеше младият орач. Кратката, но изискана реч на Пиърс оказа желания ефект. Едига отново се засмя и тръгна с него. С наведени глави те разсичаха морето от полюшващи се царевични стъбла. Подплашени от стъпките им зайци и мишки търсеха убежище, а над главите им горските гълъби се стрелкаха под сянката на кръжащия ястреб. Пиърс спря и вдигна очи към тях. Необяснимо защо си припомни думите на отец Амброуз. Ястребът се рееше на фона на синьото небе — стаен, дебнещ преди смъртоносния удар. Пиърс потрепери.
— Какво има? — Едига се притисна до него. — Угаснаха ли пламъците? — Тя го прегърна през кръста и леко погали с ръка слабините му. — Трябва да се върна преди залез-слънце.
Пиърс погледна слънцето, което се спускаше като огромна огнена топка и пронизваше небето с пламтящите си лъчи. Отправи поглед към малката горичка наблизо, подложил чело на повея на хладния ветрец.
— Нещо не е наред — прошепна той. — Много е тихо.
— Плашиш ме — каза закачливо Едига, макар че усещаше настроението му. Тя отдавна мечтаеше да се срещне насаме с Пиърс, но тук, на откритото поле, между царевиците, които шепнеха на вятъра, усети, че решителността й се изпарява. Погледна към дърветата. В горичката беше хладно и мрачно. Тръпки я побиха, когато се сети, че ще трябва да се върнат по същия път. Ако някой ги видеше, през следващите седмици в кръчмата нямаше да могат да се отърват от подигравки и подмятания.
— Не може ли да се върнем по пътя? — прошепна тя.
— Ще ни видят. — Пиърс стисна ръката й.
Искаше му се да затичат напред, но внезапно си спомни страховитите истории на бирника Ралф, който, застанал в пивницата с халба в ръка, описваше с мрачен шепот обезглавените трупове, открити напоследък в горите край града.
— Кървяха като заклани прасета — беше казал той. — Кръвта бликаше като вино от счупена кана, а главите им бяха окачени за косите на клоните отгоре. — Ралф беше размахал предупредително пръст. — Това са онези проклети негодници! Тъй наречените учени от града с техните превземки.
