Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 54

— Тук си заради Звънаря, нали? Всички чухме за този смахнат негодник и убийствата в „Спароу Хол“.

— Кралят чу и за убийствата в „Сейнт Осит“, или по-точно — бързо добави Корбет, когато видя как усмивката на лицето на монаха изчезва, — за труповете, открити в горите извън града.

— Малко знаем за това — призна брат Анджело. — Огледай се, писарю; тези хора са бедни и нещастни просяци. Кой, за Бога, може да бъде толкова жесток с тях? Не мога да си го обясня — добави той — и не мога да ти помогна.

— Не си ли чул някакви слухове? — попита Корбет.

Брат Анджело поклати глава.

— Нищо освен безумните дрънканици на Годрик — промърмори той. — Сам знаеш, Корбет, хората идват и си отиват оттук, когато пожелаят. Те просят по градските улици и са безпомощни, лесна плячка за човешката злоба и омраза.

— Помниш ли Брейкспиър? — попита Корбет. — Войник, бивш командир от армията на краля?

— Тук има много такива — извини се брат Анджело, поклащайки глава и погледна Ранулф. — Ти имаш вид на войник, приятелю. — Той посочи меча, камата и кожените му ботуши. — Вървиш наперено. — Наведе се и го потупа по ръката. — Излез навън, войниче, и виж бъдещето си. Някога те също са се перчили под слънцето като теб. Но, стига, ще отида да намеря стария Годрик.

Той ги поведе по белосания коридор, нагоре по някакви стълби и ги въведе в едно спално помещение. Стаята беше скромна, но стените и пода бяха чисти, ухаеше на сапун и ароматни билки. До всяка стена имаше редица легла със столче от едната страна и малка, грубо скована маса от другата. Повечето от обитателите й спяха или придрямваха. Послушници минаваха от легло на легло и миеха лицата и ръцете им преди закуска.

Ранулф отстъпи.

— Няма да стана просяк — прошепна той. — Предпочитам или да забогатея, или да ме обесят.

— Само внимавай — отвърна му Корбет — да не забогатееш и после да те обесят.

— Елате — прикани ги Анджело към едно легло, в което мъжът се беше облегнал на възглавниците. Беше плешив, лицето му набръчкано и посивяло от изтощение, но очите му бяха живи.

— Това е Годрик — обясни брат Анджело, — отдавнашен член на моята енория. Човек, който е просил в Лондон, Кентърбъри, Дувър и дори в Бърик по време на похода към Шотландия. Е, Годрик — потупа той просяка по плешивото теме, — кажи на гостите ни какво си видял.

Годрик се обърна.

— Бях в гората — прошепна той.

— Коя гора? — попита Корбет.

— На север, на юг и на изток от града — отвърна Годрик.

— И какво видя, старче?

— Бог ми е свидетел — отвърна просякът, — видях адския огън и дявола с неговата свита да танцуват на лунна светлина. Слушай какво ти казвам — той сграбчи ръката на Корбет, — самият дявол е дошъл в Оксфорд.

Седма глава

Корбет сложи ръката си върху тази на просяка.

— Какви дяволи? — попита той.

— В гората — прошепна Годрик. — Танцуваха около огньовете на Белтейн. Носеха кози кожи!

— А видя ли кръв? — попита Корбет.