Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 55

— По ръцете и лицата им. Когато бях млад — продължи Годрик, — бях бракониер. Можех да уловя заек или тлъст фазан, докато мигнеш. — През тази пролет реших отново да си опитам късмета и два пъти видях дяволския танц.

— Колко бяха дяволите? — попита Корбет.

— Най-малко тринадесет. Прокълнатото число — отвърна предизвикателно Годрик.

— Казал ли си за това на някой друг?

— Казах на брат Анджело, но той ми се присмя. — Годрик се облегна на възглавниците. — Това е всичко, което знам, а сега старият Годрик иска да спи. — И просякът извърна лицето си.

Корбет и Ранулф излязоха от лечебницата и последваха брат Анджело надолу по стълбите във все още оживения двор.

— Чувал ли си друг път такива истории? — попита писарят.

— Само бръщолевенето на Годрик — отвърна монахът. — Но сър Хю — мрачното лице на брат Анджело се разведри, — Бог знае къде блуждае обърканият му мозък. — Той вдигна голямата си лапа и ги благослови. — Довиждане.

Корбет и Ранулф напуснаха болницата и излязоха на Броуд Стрийт. Тълпата беше оредяла, защото колежите бяха отворени и студентите бяха влезли на сутрешните си лекции. Следван от Ранулф, Корбет пъргаво мина по дъската, сложена над голямата воняща канавка, която минаваше по средата на улицата.

Пред кръчмата „Веселите момичета“ един касапин, разположил сергията си до тази на бръснар хирург, хвърляше черва и вътрешности на улицата. Зад сергията един закачулен ловец на плъхове със злобно на вид куче, призоваваше клиентите си.

— Плъхове и мишки! — припяваше той, заглушавайки врявата наоколо. — Имате ли плъхове, мишки, белки или невестулки? Или някоя стара свиня, болна от тения? Аз убивам всичко, убивам и къртици! Мога да избия паразитите, които влизат и излизат от дупките си!

Мъжът се изкашля и плю. Канеше се да започне отново, но се отдръпна, когато Корбет и Ранулф си пробиха път през тълпата.

— Имате ли плъхове, сър? — попита ловецът.

— Да, имаме — отвърна Ранулф. — Но не знаем къде са, а и те ходят на два крака.

Преди изненаданият мъж да успее да му отвърне, Ранулф последва Корбет в кръчмата. Съдържателят с мазна престилка ги поведе припряно към таванската стая, която Ранулф беше наел. Помещението миришеше на застояло. Имаше сламеник, маса, пейка и два стола. Ранулф се изтегна на леглото, но веднага скочи, ругаейки бълхите, които се бяха струпали върху панталона му. Той седна на столчето под отворения прозорец и загледа Корбет, който отвори чантата с писмените си принадлежности и започна да ги подрежда на масата — перо, пемза и мастилница.

— Какво ще правим сега, сър? — рязко попита Ранулф.

Корбет се усмихна.

— Ние сме в Оксфорд, мастър Ранулф, затова ще следваме метода на Сократ. Ще измислим хипотеза и ще я изследваме подробно.

Той млъкна, когато на вратата се почука и една прислужница попита искат ли нещо за ядене или пиене. Корбет й благодари, но отказа.

— Така — започна той. — Звънарят. Предател, който пише прокламации в подкрепа на отдавна мъртвия дьо Монфор. Закача ги на вратите на църквите или колежите из града. Очевидно това става винаги през нощта. Освен това Звънарят твърди, че живее в „Спароу Хол“. Какви въпроси можем да зададем?