Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 117

— И реши да създадеш Звънаря? — попита той.

— Да, исках да пробудя демоните в душата на краля. Затова започнах да преписвам прокламациите. Отне ми дни, но когато станаха тринадесет, изпратих мастър Мот да ги разпространи. — Тя се усмихна мрачно. — Горкото момче! То не разбираше какво правя, но беше идеалното оръжие. Ако някой го спреше, щеше да се престори на просяк. Кой би заподозрял един глухоням? Показах му камбанката, дадох му кесия с гвоздеи и чук. — Тя ликуващо плесна с ръце. — Какво облекчение изпитах! — Лейди Матилда доволно се усмихна. — Писах на краля, че в „Спароу Хол“ има изменник и ще го открия. Той беше целият в слух! Непрекъснато изпращаше писма по пратеници до своята „скъпа и вярна братовчедка Матилда“. Нямах намерение да убивам — добави тя, — но допуснах грешка. Кралят беше уплашен, но не и Копсейл. Беше решил да направи промени и не ме харесваше. Всички знаеха, че има слабо сърце и никой нямаше да заподозре нещо нередно в смъртта му. Взех отрова от запасите на Чърчли и помогнах на сър Джон Копсейл да получи каквото заслужаваше. Мислех, че нещата ще приключат дотук — продължи лейди Матилда. — Наистина мислех така, но старият Ашъм беше по-умен, отколкото допусках. Подозираше Епълстън и мен, започна да прави намеци и да подмята разни неща, понякога го хващах да ме гледа странно. Трябваше да умре. Беше толкова лесно. Промъкнах се в градината с мастър Мот. Той почука и когато Робърт отвори, аз изстрелях стрелата и хвърлих вътре бележката, затворих прозореца и блъснах капаците. Резето, наскоро смазано от мастър Мот, само се намести.

— Ами Пасърел?

Лейди Матилда се усмихна.

— Отначало не разбрах какво се е опитвал да напише Ашъм, но после се сетих как бих могла да го използвам. Осъзнах, че Пасърел може да е разбрал нещо от Ашъм. Икономът ни беше умен човек, а времето, прекарано насаме с мислите си в църквата, може много да освежи паметта. — Тя сви рамене. — Останалото знаеш. Мислех, че всичко ще приключи със смъртта на Епълстън. — Тя размаха пръст срещу Корбет. — Но ти промени всичко, ти, лукавият кралски гарван, който подскачаше наоколо, пазен от този разбойник.

— Защо уби Малтоут? — мрачно попита Корбет.

Тя разпери ръце в престорена невинност, но в очите й нямаше разкаяние.

— Бог ми е свидетел, само казах на мастър Мот да не позволява никой да го залови. — Лейди Матилда се изправи и приглади полите на дрехата си. После шумно си пое дъх, без да сваля очи от Корбет. — Е, чу признанието ми, писарю. Едуард няма да ме изправи пред кралския съд. Ще си спомни старите времена — тя се изпъчи — и вярната ми служба на Короната. Най-много да ме изпрати в някой манастир.

— Искам вино — прекъсна я Ранулф. — Сър Хю, чаша кларет?

Корбет беше доволен, че ще го отпрати от стаята.

— Да — отвърна той.

— И една за мен, момче! — презрително се обади лейди Матилда.

Ранулф погледна Корбет, който кимна.

— Не се тревожи — извика лейди Матилда след него, — в него няма да има отрова.

Ранулф излезе и тя отново се надигна.

— Лейди, бих предпочел да седнете.