Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 116

— Бях забравила за това — промърмори. — Бях забравила за мастър Мот. — Тя вдигна поглед. — Какво ще стане, ако ти кажа всичко, което знам?

— Сигурен съм, че кралят ще бъде милостив — отвърна Корбет, без да обръща внимание на гневния поглед на Ранулф.

Лейди Матилда подръпна маншетите си. После се облегна и се загледа в студената пепел на огнището.

— Не се доверявай на принцове, мастър Корбет — започна тя. — Преди четиридесет години с Хенри живеехме в Оксфорд. Баща ми, който беше търговец, ни нае учител и аз учех заедно с Хенри. Минаха години и брат ми стана писар в кралския съд. — Тя се усмихна мрачно. — Нещо като теб, сър Хю. Отидох с него. Старият крал беше още жив, а принц Едуард и брат ми станаха големи приятели. После започна гражданската война с Монфор, която заплашваше да разкъса кралството. Много от придворните се присъединиха към него, но брат ми и аз удържахме клетвата си. Отидох в Лондон да шпионирам за краля. — Тя се размърда. — Рискувах живота си и отдавах тялото си, за да научи кралят тайните на своите врагове. Подслушвах разговори, събирах сведения, кой би повярвал, че хубавичката малка куртизанка в ъгъла мисли за нещо друго, освен за вино и копринени дрехи? Брат ми остана при краля. Той спаси живота му и винаги се биеше на най-опасните места. След войната… — Лейди Матилда махна с ръка. — Ти познаваш Едуард. Обсипа ни с подаръци, с всичко, което искахме — имения, ниви, имоти, пари. — Тя погледна Корбет в очите. — На брат ми му омръзна от кръвопролитията и кланетата. Не искаше да прекара живота си в някое имение, където да ловува и да се тъпче с храна и вино. Мечтаеше да построи колеж в Оксфорд. Мечтата на Хенри беше и моя мечта. Обичах го, Корбет. — Тя хвърли поглед към Ранулф. — В малкото ми пръстче имаше повече страст, червенокоско, отколкото в цялото ти тяло.

— Продължавай — каза Корбет, разтревожен как ще реагира Ранулф.

— Годините минаваха. Колежът се разрастваше. С брат ми похарчихме цялото си състояние. Тогава Хенри се разболя и когато умря, тези невестулки оскверниха паметта му. — Тя насмешливо ги имитира: — „Не искаме това, не искаме онова!“ „Що за име за оксфордски колеж!“ „Не трябва ли да се промени правилникът за ръководство?“ Гледах ги — добави тя презрително — и разбирах какво се върти в главите им: щом тялото ми легнеше в гроба, те щяха да унищожат „Спароу Хол“ и да го променят, както си искат. Обърнах се към Едуард за помощ, но той беше твърде зает да избива шотландците. Поисках потвърждение на създадения от брат ми правилник и получих писмо от някакъв сополанко, че кралят щял да се занимае с този проблем, когато се върне в Лондон. — Лейди Матилда млъкна, дишайки тежко. — Къде останаха обещанията на краля, Корбет? Как можа да забрави всичко, което семейство Браос направи за него? Никога не се доверявай на някой от рода Плантагенет. Един следобед бях в библиотеката и прелиствах книгата, която ти намери в покоите на Епълстън. Припомних си всичко. — Тя поклати глава, устните й беззвучно се движеха, сякаш беше потънала в собствените си мисли.