Читать «Гибелен грях» онлайн - страница 121

— Ранулф, Ранулф! — брат Томас бързаше към него. — За Малтоут ли идваш?

— Минавах оттук, отче. Не искам да те притеснявам.

— Не ме безпокоиш, Ранулф. Нощем работя най-добре.

— Е — припряно запита Ранулф, — Малтоут сляп ли е?

Отец Томас хвана ръката му утешително и го поведе към пейката.

— Малтоут ще се оправи — отговори отец Томас и седна до него. — Известно време очите ще го болят и ще парят, но варта е била почистена или промита много бързо. Ще останат белези по едната страна на лицето му, но тялото му ще се възстанови бързо.

Ранулф го гледаше разтревожен.

— Какъв е проблемът, отче?

— Тревожи ме душевното му състояние.

— Какво имаш предвид?

— Може да изпитва ужас от нападение, особено от оръжия.

Ранулф кимна.

— Продължавай, отче.

— Дадохме му нож, за да нареже месото си. Той насече пръстите си много повече от храната си.

Ранулф се облегна назад, разсмя се с явно облекчение и потупа успокояващо ръката на отец Томас. Аптекарят седеше озадачен от пристъпа на смях у Ранулф.

— О, прости ми, отче. Моля те, извини ме. Не знаеше ли?

Отец Томас поклати глава.

— Не трябва никога да давате на Малтоут нож, лопата или каквото и да е, което реже. Ще се нарани и ще нарани всички в „Сейнт Бартолъмю“. Отче, благодаря ти, че се погрижи за него.

— Не искаш ли да го видиш?

— Спи ли?

— Да, спи.

— Да го оставим тогава, отче, имам да върша още работа.

Излязъл от „Сейнт Бартолъмю“, Ранулф отново пресече мерите и прикрил лице, заради ужасната воня, която идваше от градския канал, тръгна по калдъръмените улички към входа на тъмницата Флийт. Пазачът на портата не беше много отзивчив, позволи на Ранулф да влезе във вонящата входна зала едва след като прибра среброто. Як тъмничар с мазна, стърчаща коса и с лице на пияница го заговори.

— Какво искаш? — попита го мъжът и скръсти ръце пред лекьосания си кожен елек.

— Да поговоря с Падликот.

Дебелите устни на тъмничаря се разтегнаха в усмивка.

— А, онзи, дето плячкосал кралската хазна! Наредиха ни да не пускаме никого при него.

— Кой ви нареди?

— Хю Корбет, пазителя на тайния кралски печат.

Ранулф порови в кесията си и извади заповед, носеща печата на Корбет.

— Господарят ми ме праща! Прави каквото ти казвам!

Мъжът не можеше да чете, но беше впечатлен от печата, а още повече — от сребърната монета, която Ранулф постави върху заповедта.

— Ела с мен. Той сега е добре и на сигурно място. Има си хубаво жилище, далеч от останалата измет.

Тъмничарят го поведе през схлупено помещение, където обикновените оковани към стената престъпници лежаха на земята. Веригите бяха достатъчно дълги, за да могат затворниците да се изправят и да се поразтъпчат, но в този миг лежаха скупчени под протрити одеяла, стенеха и хленчеха в съня си. Ранулф погледна с отвращение дългата, обща маса, покрита с мазни нечистотии, върху която безразлични към присъствието им мишки продължаваха да огризват мръсните остатъци от храна и разпръснатите късчета сланина. Неколцина от затворниците се събудиха и се затътриха към тях: мръсни, вонящи мъже и жени, облечени в дрипи, по кожата им имаше ужасни, болезнени и морави рани. Тъмничарят им кресна и затворниците се отдръпнаха.